Защо боледуващото тяло е отражение на страдащата душа?

Защото човешкият организъм се стреми към равновесие. Ако не го постига по здрав и хармоничен начин чрез удовлетворяване на дълбоките негови потребности (принадлежност/утвърждаване/емоционална и физическа нахраненост/сетивност/секс) и чрез изразяване на свързаните с тях чувства (радост/гняв/тъга/страх), тогава организмът ни е принуден да постига баланса, но по изкривен и невротичен начин – посредством болестта. Как? Ако сме се нагърбили с повече грижи, отговорности, отколкото можем да носим, болестта принудително връща баланса в живота ни, като ни задължава да спрем, да отдъхнем, да се отпуснем. Ако ни липсват умения за асертивност и смелост да се конфронтираме с проблемите в живота ни, идва болестта, чрез която бягаме и се „спасяваме“ от тях. Ако се усещаме ощетени откъм грижа и внимание от близките ни, вместо да споделим как се чувстваме, да се открием пред тях, първо ние да дадем, за да получим на свой ред, болестта ни прави „услуга“ като направо задължава и изисква от другите грижа и внимание към нас. Ако се правим на всесилни, всемогъщи и абсолютен център на вселената, болестта ни връща към смирението, към отказа от нарцисизма, към човешката ни уязвимост, която всъщност е най-голямата ни сила. А ние сме си въобразявали, че сила е да потискаме, задушаваме чувствата си, да се крием, да сме студени и недостъпни. И идва болестта. За да ни удари плесница, да ни накара поне да допуснем, че може би сме вървели срещу собствената си истина.

Защото често се ужасяваме от болестта, вместо да благодарим задето ни учи да се помолим и да коленичим, когато мислим, че другите са ни длъжни за всичко. Учи ни да се борим тогава когато сме се отказали. Учи ни да търсим и сами да сътворяваме смисъл, когато сме в екзистенциален вакуум. Учи ни на силата да приемаме и да се смиряваме, когато си въобразяваме, че можем всичко да контролираме. Учи ни да разпознаваме реалността и да искаме в нея да съществуваме, с реалните човешки същества до нас, а не да бягаме във фантазното и илюзорното. Учи ни да правим разлика между онова, което желаем и онова, от което истински се нуждаем.

Фройд въвежда идеята за съществуването на инстинкт към съзидание, творчество, живот (Ерос) и инстинкт към несъществуване, разрушение, смърт (Танатус). Всъщност всеки миг ние правим избор – дали да се изграждаме или да се рушим, да се фокусираме единствено върху симптома или да погледнем холистично, цялостно и да се попитаме кои аспекти от нашата личност боледуват. Защото изборите пред нас са два – или да научим урока, който болестта учител иска да ни научи и да се излекуваме във всички възможни смисли на тази дума, или да я превърнем в средство за манипулиране и на себе си, и на другите и преграда пред израстването.

Защото припомняйки ни нашата крайност, болестта ни спомня колко много живот има за празнуване тук и сега.

Защото доближавайки ни до смъртта, болестта ни връща към живота. Ако разчетем посланието. И ако превърнем познанието в действие – отговорно, осъзнато, смело, с обич към себе си и света.

Най-доброто лекарство

Гледали ли сте филма „Рейнман“ от 1988-ма, разказващ за неочакваната и трогателна среща между амбициозен и егоцентричен млад мъж и неговия по-възрастен брат, страдащ от разстройство от аутистичния спектър – среща, която ги сближава и преобразява, всеки посвоему? Това е филмът, заради който обикнах Дъстин Хофман. Обикнах го заради способността му да се превъплъти в страдащ от аутизъм човек и да вложи в тази роля сърцето си. Но най-много от всичко обикнах образа, който Дъстин Хофман представи, открехвайки завесата към вътрешния свят на хора, които често биват определяни като различни и несправедливо поставяни сякаш встрани от живота, но всъщност имащи същите дълбоки чувства, копнежи и потребности като всички останали.

Преди няколко дни попаднах на телевизионно предаване, тема на което беше аутизмът. Обсъждаха се естествено и причините, водещи до аутизъм. Като основна такава беше посочена храната, която детето приема. Именно това провокира у мен желание да напиша настоящия пост – като протест срещу несъзнателното бягане от истинските причини за страданието и неспирното търсене и намиране на удобните оправдания, които обаче в опит да си затворим очите и да избягаме, ни отдалечават от истината. А отдалечавайки се от истината, отдалечаваме се и от щастието.

Да, аз всъщност съм много съгласна, че некачествената храна причинява аутизъм. Но не онази храна, която детето приема през устата си, а онази, с която се храни през сърцето си. Защото това предопределя дали то ще преминава през света и живота с дълбокото усещане за самотност и неразбраност, или ще се свързва с него, давайки и получавайки, дали ще оставя диря след себе си и дали ще се открива смело, така че и другите да оставят своите следи в неговата душа. Наистина е необходимо на детето да бъде осигурявана пълноценна и разнообразна храна. Но корените на аутизма можем и следва да търсим в липсата на онази храна, която е условие за правилното психоемоционално развитие на човека и неговото съществуване далеч отвъд границите на физическото оцеляване, а именно – топлина, обич, приемане, грижа, сетивен контакт. Храним ли децата си с тази храна? Родителите като основни и най-значими фигури в ранния опит на детето полагат изключително много основи в неговата формираща се личност, предават много познания за света, живота и другите. Зрелият родител обаче знае, че най-силното и стойностно качество на родителстването лежи в способността на родителя да предава на детето си душевни състояния. Емоционално интелигентният родител (а не онзи въздигнал в култ сухия интелект, откъснат от природността) успява да предаде на детето си посланието, че бидейки способно да усети чувства от целия емоционален регистър, то е несравнимо богато, а да ги изразява – това е най-върховата форма на себеизява и свързване с другите.  Този най-ценен урок могат да предадат обаче само онези родители, които сами са в хармония със своите чувства – приемат ги, изразяват ги, утвърждават ги. Връзката на такива зрели родители с децата им се случва на основата на емоционалното свързване помежду им, на дълбокия интерес към и безпогрешното разпознаване и удовлетворяване на дълбоките потребности на душичката на детето, които се крият отвъд неговите привидни искания, желания и понякога капризи, на подхранване на усещането за вътрешна свобода и независимост на детето, когато родителите му дават възможност да се движи свободно в определените от тях граници, съответни на възрастта му.

От изключително значение за психоемоционалното здраве на едно дете е дали то усеща, че е било искано, желано като плод на любовта на родителите си, а не като опит за поправяне на пукнатините в отношенията им. Ценено заради него самото, а не като средство за самоутвърждаване на родителите. Обичано такова, каквото е, а не при условие, че е от желания пол, с мечтаните от родителите таланти и външен вид. Изключително важна за детето е връзката му с родителите още от момента на неговото зачеване. Пренаталната психология сочи, че дори когато е в утробата на майката то усеща всяка нейна емоция, прочита нейните мисли и вълнения, по косвен начин усеща цялостната атмосфера, в която предстои да се появи. Има значение дали майката му пее, дали гали корема си, дали му говори, подготвяйки го за появата му на този свят, дали мисли за него с любов и топло очакване. Контактът на майката с детето е жизнеопределящ, това е първата връзка в живота му, първата му среща с човека и човешкото, първият му досег с нежността, грижата и любовта. Каквото е усещането на детето за майката, такова ще бъде усещането му и за света, и за живота – то или ще възприема света като дом, в който то е прието, значимо и заслужаващо, или светът ще бъде за него застрашаващо място, изпълнено с враждебност, безразличие и емоционален студ. Тези първи връзки на детето с неговите родители са онова огледало, през което то опознава себе си. Как гледаме децата си – през очите на обичта, топлата чувствителност и близост, приемането, равнопоставеността и вярата  в техния потенциал или през очите на отхвърлянето, подценяването, сухия интелект, осъждането, изискването и претенцията за непогрешимост? Нашият поглед предпоставя неговото себевъзприемане.

Сред симптомите на аутизма е нарушението на социалните взаимоотношения - прекомерна самовглъбеност и самодостатъчност, интровертно поведение, дистанциране от връстниците, нарушения в лицевата експресия, позата на тялото, липсващ/избягван очен контакт, отсъстваща емоционална обвързаност с другите. Наблюдават се и нарушения в речта и езика – стереотипно говорене, ехолалия, неологизми, забавяне или тотална липса на развитие на речта без стремеж това да бъде компенсирано посредством мимики и жестове, както и стереотипни действия – маниеризми. Това е една малка част от симптомите, характеризиращи аутизма, но когато говорим за аутизъм, аз лично бих разширила контекста на това понятие, защото метафорично изразено страдаме от аутизъм всеки път, когато избираме да изглеждаме, вместо да бъдем. Когато вместо да дадем израз на чувствата ни, които са белег за най-човешкото и красивото в нас, се правим на безразлични, недосегаеми и ги потискаме. Когато обръщаме гръб, а ни се иска да прегърнем. Когато осъждаме, преди да сме опитали да вникнем, разберем и познаем. Всеки път когато избираме да изпъкваме над другите, а всъщност ни се иска да принадлежим към тях и да се свържем с тях.  

И ако търсим лек, избавящ ни както от аутизма, така и от безброй други разстройства, свързващи се с екзистенциалното боледуване, каквото е например дълбоката самотност, жаждата за невротична власт, липсата на смисъл, то той се крие в любовта и нейното стигане до другия като жест, признание, поглед, милувка, като интерес към и опознаване на неговия свят. Обичта преодолява аутистичните прегради помежду ни, свързва ни отвъд привидните различия, защото в дълбините на душите си всички си приличаме – всички копнеем да обичаме и да бъдем обичани.

„С мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората...“

                                                                                    Йордан Йовков

В търсене на щастието

"Аз все още вярвам в Рая. Но не го търся. Раят не е място. Това е мигът, в който усещаш, че си част от нещо истинско и този миг живее в теб завинаги."

                                                                                    „Плажът“

Щастието. Онова чувство, което искаме да догоним или към което искаме да се завърнем? Защото онази естественост и спонтанност, с която се раждаме, е тъждествена на щастие. После идват забраните, догмите, правилата, табутата, изискванията, стандартите ... колко много думи, изразяващи окастрянето на човешката сетивност, индивидуалност и емоционалност.

Онова чувство, към което се протягаме, за да го прегърнем и да му се порадваме или пък го чакаме сервирано на поднос, по наш вкус при това? Щастието означава неутолима жажда за живот. Животът пък означава неспирно движение, борбеност, инициатива. Няма как да сме щастливи, ако се съпротивляваме на обновлението, ако сме сграбчили миналото като спасителен пояс или ако се надяваме, че на все някой все някога евентуално ще му хрумне, че и ние заслужаваме парче от трапезата на живота и благосклонно ще ни го поднесе, а ние ще благоволим да го приемем.

Към щастието ли вървим или всъщност бягаме от него? Защото за всичко хубаво на този свят се полагат усилия и се плаща цена. Ако цената да бъдем щастливи е да се изправим фронтално пред страховете си, да се докоснем както до най-светлата, така и до най-тъмната ни част, нашата Сянка, както Юнг определя най-неприемливата и най-тревожещата истина за нас самите, от която се крием, бихме ли избрали отново същия път? Бихме ли избрали да бъдем извори, а не само консуматори? Бихме ли избрали да разпознаем реалността, където се случва истинската близост, споделяне и заедност, или ще избягаме в света на въображението и илюзиите, на сухия интелект, безкомпромисната логика и студената афизичност? Бихме ли се смирили  и признали нашата чисто човешка уязвимост или ще продължаваме да съществуваме с идеята, че сме свръхчовеци и всъщност ще си играем на живот?

Много хора се чувстват объркани и раздвоени между привидност и истина, между начина, по който нещата изглеждат и биват представяни и истинската мотивация, стояща зад тях. Как да познаем истински щастливите и хармонични хора?

Те обичат, дават, уважават, отстояват, доверяват се.

Те нямат невротична нужда от одобрението и харесването на другите. Защото познават своята стойност /безценност/.

Нито имат отложени във времето реакции, нито са импулсивни. Реагират тук и сега на конкретния стимул, давайки си шанс първо да осмислят смисъла на ситуацията за тях.

Те не могат да бъдат манипулирани и не са лесно внушаеми. Защото се доверяват на собствените си усещания и имат добре развита оценъчна система.

Не проявяват дихотомно, т.е. черно-бяло мислене. Улавят нюансите, полутоновете и виждат себе си, живота и другите в тяхната цялостност, пъстрота и единство.

Имат добронамерено чувство за хумор, в което отсъстват хапливи и саркастични подмятания и забележки.

Не завиждат. Енергията им е насочена към градене на собствения им свят, който да отговаря на техния собствен духовен ръст, а не омаловажават, злепоставят постиженията и личността на другите, докато собственият им живот изтича през пръстите им. Завиждащите хора живеят чужд живот.

Щастливите хора имат отворено, а не бетонирано съзнание. Учат, осмислят, преосмислят, приемат, променят.

Дават. Защото искат и защото имат какво да дадат и като качество, и като количество. За разлика от тях обидените на света хора, носещи една дълбока празнота у себе си, смятат, че и животът, и другите винаги са техни длъжници.

Щастливите хора изпитват истинско удоволствие от живота, защото го живеят съобразно своята природност и следват повика на собствената си душа. За разлика от тях неудовлетворените хора търсят да си откраднат частица метаудоволствие от алкохола, психоактивните вещества, храната, хазарта и т.н.,  но остават единствено с лошия послевкус.

Щастливите хора живеят живота, като признават и изразяват чувствата си. Нещастните хора теоретизират живота чрез суха и студена интелектуализация и рационализация на най-съкровените си копнежи.

Готови ли сме да минем през страховете си, а не покрай тях, както сме ги заобикаляли досега? Склонни ли сме да излезем отвъд собствения си егоцентризъм и да чуем и гледната точка на другия, неговите чувства и страхове? Готови ли сме да изоставим сигурността на онези идеи за себе си и животa, които са ни водили до този момент, и за пръв път ние хванем юздите на живота ни, за пръв път ние да водим?

Много въпроси за щастието и много възможни отговори. Важно е да помним, че отговорите, които ние си даваме, отразяват онова, което е истински ценно за нас – дали отправна точка ще ни бъдат истината, човечността, обичта, уважението и смелостта или тяхната противоположност. Нашият избор предопределя изхода от търсенето на щастието, а не причини, идващи отвън, които могат да служат единствено за оправдание.

Любов

Ако чувстваме, че сме заели ролята на жертва в една връзка, че се молим за любов и се радваме на трохички благоволение от другия, ако любовта за нас е състезание, в което трябва да излезем първи (и сами), ако усещаме, че нашата любов се е превърнала в зависимост, заради която сме готови да загърбим собствените си потребности и чувства, да търпим другият да принизява личността ни, да ни изнудва, да ни контролира и обсебва, хубаво би било да поставим на преосмисляне представата си за обичане. Защото любовта няма нищо общо със страдалчеството, угаждането, омилостивяването и боричкането за власт.
Любовта е тиха благословия, откровение, приемане, благодарност, порастване, близост, мъдрост, зрялост, топлина.
Любов е да се помолим на другия, когато имаме нужда. 
Любов е да простим.
Любов е да се грижим за любовта , да полагаме усилия всеки един ден, за да бъдем избрани от другия. Защото нищо в любовта не се дава веднъж и завинаги. И това и е най-хубавото.
Любов е да поемаме рискове, да бъдем смели. Защото където е удобно и сигурно, там на любовта и е тясно.
Любов е да си тръгнем от всяко едно място, където вместо обич има клюки, интриги, подлост и ревност. Любовта обича чистите сърца. Там си свива гнездо.
Любов е да си тръгнем от всеки, който не приема нашите чувства и ги осъжда.
Любов е да отхвърлим и кажем „Не“ на всичко, което е в разрез с нашите ценности и нашето усещане как да живеем живота си.
Любов е да даваме, без да претегляме, пресмятаме и изискваме в замяна.
Любов е просто да прегърнем другия, да помълчим с него, вместо да го засипваме с въпроси и непременно да търсим решение на неговия проблем.
Любов е да попитаме другия той от какво има нужда, той за какво мечтае, за какво копнее душата му и тихичко да послушаме как той открива сърцето си пред нас.
Любов е да изживяваме, да (се) вълнуваме, да чувстваме, да изразяваме.
Любов е да протягаме ръка, да докосваме, да виждаме отвъд, да чуваме изказаното само със сърцето.
Любов е да обичаме другия повече заради това кой е той, какъв е, отколкото за това, какво той прави за нас. Защото това значи да прозираме истинската му същност, да виждаме него, а не да си го измисляме такъв, какъвто би ни бил удобен и би паснал на нашите представи, на нашите очаквания.
Любов значи да искаме най-хубавото в другия за разцъфне, да му порастат онези криле, които да го отведат до вълшебни места, дори и ние да не сме там с него. Защото да обичаме значи да се радваме на самото съществуване на другия, да сме щастливи от неговото щастие.
Любов е да даваме свобода - там където има строги правила, графици, условности, педантичен и скучен ред, оттам отдавна си е тръгнала любовта. Оттам си тръгва и самият живот.
Любовта има безброй красиви преображения. Само онези, които имат сърце да почувстват, имат и очи да ги видят.

“Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.”

                                                                                 Блага Димитрова