"Аз все още вярвам в Рая. Но не го търся. Раят не е
място. Това е мигът, в който усещаш, че си част от нещо истинско и този миг
живее в теб завинаги."
„Плажът“
Щастието. Онова чувство, което
искаме да догоним или към което искаме да се завърнем? Защото онази
естественост и спонтанност, с която се раждаме, е тъждествена на щастие. После
идват забраните, догмите, правилата, табутата, изискванията, стандартите ...
колко много думи, изразяващи окастрянето на човешката сетивност, индивидуалност
и емоционалност.
Онова чувство, към което се
протягаме, за да го прегърнем и да му се порадваме или пък го чакаме сервирано
на поднос, по наш вкус при това? Щастието означава неутолима жажда за живот.
Животът пък означава неспирно движение, борбеност, инициатива. Няма как да сме
щастливи, ако се съпротивляваме на обновлението, ако сме сграбчили миналото
като спасителен пояс или ако се надяваме, че на все някой все някога евентуално
ще му хрумне, че и ние заслужаваме парче от трапезата на живота и благосклонно
ще ни го поднесе, а ние ще благоволим да го приемем.
Към щастието ли вървим или
всъщност бягаме от него? Защото за всичко хубаво на този свят се полагат усилия
и се плаща цена. Ако цената да бъдем щастливи е да се изправим фронтално пред
страховете си, да се докоснем както до най-светлата, така и до най-тъмната ни
част, нашата Сянка, както Юнг определя най-неприемливата и най-тревожещата
истина за нас самите, от която се крием, бихме ли избрали отново същия път?
Бихме ли избрали да бъдем извори, а не само консуматори? Бихме ли избрали да
разпознаем реалността, където се случва истинската близост, споделяне и
заедност, или ще избягаме в света на въображението и илюзиите, на сухия
интелект, безкомпромисната логика и студената афизичност? Бихме ли се смирили и признали нашата чисто човешка уязвимост или
ще продължаваме да съществуваме с идеята, че сме свръхчовеци и всъщност ще си
играем на живот?
Много хора се чувстват объркани и
раздвоени между привидност и истина, между начина, по който нещата изглеждат и
биват представяни и истинската мотивация, стояща зад тях. Как да познаем истински
щастливите и хармонични хора?
Те обичат, дават, уважават,
отстояват, доверяват се.
Те нямат невротична нужда от
одобрението и харесването на другите. Защото познават своята стойност
/безценност/.
Нито имат отложени във времето
реакции, нито са импулсивни. Реагират тук и сега на конкретния стимул, давайки
си шанс първо да осмислят смисъла на ситуацията за тях.
Те не могат да бъдат манипулирани
и не са лесно внушаеми. Защото се доверяват на собствените си усещания и имат
добре развита оценъчна система.
Не проявяват дихотомно, т.е.
черно-бяло мислене. Улавят нюансите, полутоновете и виждат себе си, живота и
другите в тяхната цялостност, пъстрота и единство.
Имат добронамерено чувство за
хумор, в което отсъстват хапливи и саркастични подмятания и забележки.
Не завиждат. Енергията им е
насочена към градене на собствения им свят, който да отговаря на техния
собствен духовен ръст, а не омаловажават, злепоставят постиженията и личността
на другите, докато собственият им живот изтича през пръстите им. Завиждащите
хора живеят чужд живот.
Щастливите хора имат отворено, а
не бетонирано съзнание. Учат, осмислят, преосмислят, приемат, променят.
Дават. Защото искат и защото имат
какво да дадат и като качество, и като количество. За разлика от тях обидените
на света хора, носещи една дълбока празнота у себе си, смятат, че и животът, и
другите винаги са техни длъжници.
Щастливите хора изпитват истинско
удоволствие от живота, защото го живеят съобразно своята природност и следват
повика на собствената си душа. За разлика от тях неудовлетворените хора търсят да
си откраднат частица метаудоволствие от алкохола, психоактивните вещества,
храната, хазарта и т.н., но остават
единствено с лошия послевкус.
Щастливите хора живеят живота,
като признават и изразяват чувствата си. Нещастните хора теоретизират живота
чрез суха и студена интелектуализация и рационализация на най-съкровените си
копнежи.
Готови ли сме да минем през
страховете си, а не покрай тях, както сме ги заобикаляли досега? Склонни ли сме
да излезем отвъд собствения си егоцентризъм и да чуем и гледната точка на
другия, неговите чувства и страхове? Готови ли сме да изоставим сигурността на
онези идеи за себе си и животa, които са ни водили до този момент, и за пръв
път ние хванем юздите на живота ни, за пръв път ние да водим?
Много въпроси за щастието и много
възможни отговори. Важно е да помним, че отговорите, които ние си даваме,
отразяват онова, което е истински ценно за нас – дали отправна точка ще ни
бъдат истината, човечността, обичта, уважението и смелостта или тяхната
противоположност. Нашият избор предопределя изхода от търсенето на щастието, а не причини, идващи отвън, които могат да служат единствено за оправдание.
