Всяко наше поведение е диалог със
света и заявка на нашата личност. Начинът, по който се позиционираме и
взаимодействаме във фейсбук, е особено показателен за характеристиките на
нашата личност, интегритет, система от ценности, предпоставящи изборите ни.
Начинът, по който потребяваме фейсбук, е избор – дали той е средство да се
включваме в стойностни каузи, да изразим себе си чрез творчество, да се
обогатяваме със стойностни статии, да се вдъхновяваме за пътувания и съзидателност,
да отправяме важни за нас послания или активността ни във фейсбук е опит за
компенсация на личностни дефицити, трудности в създаването и поддържането на
хранещи междуличностни взаимоотношения, затруднения от екзистенциален характер
– усещане за липсващ смисъл, страх от свободата, изолация.
Следва да сме предпазливи каква
информация споделяме във фейсбук, за да не станем жертва на нездравия интерес
на другите. Хубаво е да можем да правим реалистична преценка кое може да бъде обществено
достояние и кое засяга нашия съкровен, вътрешноинтимен свят. Съществува
следната психологическа закономерност – колкото повече ние сме, толкова по-малко
имаме нужда да изглеждаме. Колкото по-автентично и пълнокръвно живеем, толкова
по-малко парадираме и демонстрираме, толкова по-малко имаме нужда да
легитимираме преживяванията си през погледа на другите, да ги правим
принудително свидетели на живота ни.
Емоционалният ексхибиционизъм,
който някои хора проявяват във фейсбук, е породен от дълбоката потребност да
бъдат чути, видени, усетени, преживяни, разбрани, но в същото време явно
липсват поведенчески модели тази присъща на всяко човешко същество потребност
да бъде удовлетворена по зрял и здрав начин – чрез хранещи междуличностни
взаимоотношения, способност за разкриване, доверяване на себе си и на другите, висока
самооценка, водеща към съзнание за успешност. Такива хора споделят охотно лична
информация във фейсбук, залъгвайки се, че по този начин се себеразкриват и
допускат другите близо до себе си. Но споделянето на фактологическа информация –
къде сме били, с кого сме били, какво сме правили – не означава себеразкриване
и сближаване. Да се разкриваме означава да споделяме какво е дълбокото значение
на случващото се за нас – какво сме почувствали, преживели, за какво копнеем,
за какво ни боли. Когато обаче не притежаваме психическата сила и умения да
храним потребностите си по този начин, тогава имаме нужда по невротичен начин
във фейсбук да компенсираме нуждата си да принадлежим (т.е. да сме част от
смислена общност), ако не можем да я създадем в реалния свят. Ако ни липсва
съзнание за собствената ни ценност, невротично запълваме този дефицит от
утвърждаване чрез фейсбук, изграждайки една фасада, свят на изглеждането, а не
на бъденето. Ако имаме нужда от внимание, да бъдем забелязани, вместо да дадем
първо ние, да бъдем искрени, да се задвижим към другите по непринуден,
себезаявяващ се и себеоткриващ се начин, ние им натрапваме наши снимки,
публикации и се опитваме по този изкривен начин да станем значими за тях.
Фейсбук се превръща в място,
където се вентилират чувства, но безадресно, неасертивно и половинчато. Ако
изразяваме бурно гнева и раздразнението си спрямо някого чрез фейсбук, имаме ли
доблестта с цялото си личностно присъствие да застанем лице в лице пред него и
да му кажем какво чувстваме. Когато изразяваме негодуванието си спрямо различни
неуредици и несправедливости, способни ли сме да предприемем нещо, с което да
променим статуквото или просто си намираме отдушник на собственото си усещане
за неудовлетвореност и нещастие. Когато изразяваме чувства на обич и благодарност
чрез шаблонни снимки, способни ли сме да изразим какво чувстваме през нашата
собствена изразност и по личен и съкровен, а не демонстративен начин. Когато
пишем, че животът е прекрасен, преживяваме ли го наистина така или това
твърдение е валидно само на стената във фейсбук.
Много хора не осъзнават, че
разголването във фейсбук в метафоричния и неметафоричния смисъл на казаното, не
е израз на споделеност и откритост, а опит за запълване на пустотата в живота
им. Колкото повече човек прекарва времето си във фейсбук и колкото повече
фейсбук се превръща в единственото място човек да се себеизрази и себеосъществи,
толкова по-самотен се чувства той всъщност. Такива хора се залъгват, че многобройните
селфита са израз на обич към себе си, а те са израз на нарцисизъм, самовлюбеност,
на егоцентричната заблуда, че целият свят се вълнува и интересува от тяхната
особа. Лъжат сами себе си, че многобройните повърхностни познанства означават
приятелства. Въобразяват си, че контактът във фейсбук може да замени онзи другия
– живия, сетивния контакт, изразяващ се в прегръдка, подадена ръка за помощ,
поглед, окуражителна усмивка, докосване. Парадоксът на днешния свят е, че възможностите
за свързване никога не са били толкова многобройни, а разминаването между
хората никога не е било толкова трагично голямо.
Пристрастеността към фейсбук
означава, че той се е превърнал в единствен източник на хранене на нашите
потребности. Ако психическото ни здраве и уравновесеност е приоритет за нас,
следва да се замислим за дълбоките причини, създаващи тази зависимост, и за
начините, по които можем да я прекъснем, за да живеем истински, а не виртуално.
Защото най-голямата опасност,
която фейсбук носи, е себезалъгването, че живеем, когато всъщност съществуването
основно и предимно чрез фейсбук е живот наужким, лъжеживот.
