Гледали ли сте филма „Рейнман“ от
1988-ма, разказващ за неочакваната и трогателна среща между амбициозен и
егоцентричен млад мъж и неговия по-възрастен брат, страдащ от разстройство от
аутистичния спектър – среща, която ги сближава и преобразява, всеки посвоему?
Това е филмът, заради който обикнах Дъстин Хофман. Обикнах го заради
способността му да се превъплъти в страдащ от аутизъм човек и да вложи в тази
роля сърцето си. Но най-много от всичко обикнах образа, който Дъстин Хофман представи,
открехвайки завесата към вътрешния свят на хора, които често биват определяни
като различни и несправедливо поставяни сякаш встрани от живота, но всъщност
имащи същите дълбоки чувства, копнежи и потребности като всички останали.
Преди няколко дни попаднах на
телевизионно предаване, тема на което беше аутизмът. Обсъждаха се естествено и
причините, водещи до аутизъм. Като основна такава беше посочена храната, която
детето приема. Именно това провокира у мен желание да напиша настоящия пост –
като протест срещу несъзнателното бягане от истинските причини за страданието и
неспирното търсене и намиране на удобните оправдания, които обаче в опит да си
затворим очите и да избягаме, ни отдалечават от истината. А отдалечавайки се от
истината, отдалечаваме се и от щастието.
Да, аз всъщност съм много съгласна,
че некачествената храна причинява аутизъм. Но не онази храна, която детето
приема през устата си, а онази, с която се храни през сърцето си. Защото това
предопределя дали то ще преминава през света и живота с дълбокото усещане за
самотност и неразбраност, или ще се свързва с него, давайки и получавайки, дали
ще оставя диря след себе си и дали ще се открива смело, така че и другите да оставят
своите следи в неговата душа. Наистина е необходимо на детето да бъде
осигурявана пълноценна и разнообразна храна. Но корените на аутизма можем и
следва да търсим в липсата на онази храна, която е условие за правилното психоемоционално развитие на човека и неговото съществуване далеч отвъд
границите на физическото оцеляване, а именно – топлина, обич, приемане, грижа,
сетивен контакт. Храним ли децата си с тази храна? Родителите като основни и
най-значими фигури в ранния опит на детето полагат изключително много основи в
неговата формираща се личност, предават много познания за света, живота и
другите. Зрелият родител обаче знае, че най-силното и стойностно качество на
родителстването лежи в способността на родителя да предава на детето си душевни
състояния. Емоционално интелигентният родител (а не онзи въздигнал в култ сухия
интелект, откъснат от природността) успява да предаде на детето си посланието,
че бидейки способно да усети чувства от целия емоционален регистър, то е
несравнимо богато, а да ги изразява – това е най-върховата форма на себеизява и
свързване с другите. Този най-ценен урок
могат да предадат обаче само онези родители, които сами са в хармония със
своите чувства – приемат ги, изразяват ги, утвърждават ги. Връзката на такива
зрели родители с децата им се случва на основата на емоционалното свързване
помежду им, на дълбокия интерес към и безпогрешното разпознаване и
удовлетворяване на дълбоките потребности на душичката на детето, които се крият
отвъд неговите привидни искания, желания и понякога капризи, на подхранване на
усещането за вътрешна свобода и независимост на детето, когато родителите му дават
възможност да се движи свободно в определените от тях граници, съответни
на възрастта му.
От изключително значение за психоемоционалното здраве на едно дете е дали то усеща, че е било искано,
желано като плод на любовта на родителите си, а не като опит за поправяне на
пукнатините в отношенията им. Ценено заради него самото, а не като средство за
самоутвърждаване на родителите. Обичано такова, каквото е, а не при условие, че
е от желания пол, с мечтаните от родителите таланти и външен вид. Изключително
важна за детето е връзката му с родителите още от момента на неговото зачеване.
Пренаталната психология сочи, че дори когато е в утробата на майката то усеща
всяка нейна емоция, прочита нейните мисли и вълнения, по косвен начин
усеща цялостната атмосфера, в която предстои да се появи. Има значение дали
майката му пее, дали гали корема си, дали му говори, подготвяйки го за появата
му на този свят, дали мисли за него с любов и топло очакване. Контактът на
майката с детето е жизнеопределящ, това е първата връзка в живота му, първата
му среща с човека и човешкото, първият му досег с нежността, грижата и любовта.
Каквото е усещането на детето за майката, такова ще бъде усещането му и за
света, и за живота – то или ще възприема света като дом, в който то е прието,
значимо и заслужаващо, или светът ще бъде за него застрашаващо място, изпълнено
с враждебност, безразличие и емоционален студ. Тези първи връзки на детето с
неговите родители са онова огледало, през което то опознава себе си. Как
гледаме децата си – през очите на обичта, топлата чувствителност и близост, приемането,
равнопоставеността и вярата в техния
потенциал или през очите на отхвърлянето, подценяването, сухия интелект, осъждането,
изискването и претенцията за непогрешимост? Нашият поглед предпоставя неговото себевъзприемане.
Сред симптомите на аутизма е
нарушението на социалните взаимоотношения - прекомерна самовглъбеност и
самодостатъчност, интровертно поведение, дистанциране от връстниците, нарушения
в лицевата експресия, позата на тялото, липсващ/избягван очен контакт,
отсъстваща емоционална обвързаност с другите. Наблюдават се и нарушения в речта
и езика – стереотипно говорене, ехолалия, неологизми, забавяне или тотална липса
на развитие на речта без стремеж това да бъде компенсирано посредством мимики и
жестове, както и стереотипни действия – маниеризми. Това е една малка част от
симптомите, характеризиращи аутизма, но когато говорим за аутизъм, аз лично бих
разширила контекста на това понятие, защото метафорично изразено страдаме от
аутизъм всеки път, когато избираме да изглеждаме, вместо да бъдем. Когато
вместо да дадем израз на чувствата ни, които са белег за най-човешкото и
красивото в нас, се правим на безразлични, недосегаеми и ги потискаме. Когато
обръщаме гръб, а ни се иска да прегърнем. Когато осъждаме, преди да сме опитали
да вникнем, разберем и познаем. Всеки път когато избираме да изпъкваме над
другите, а всъщност ни се иска да принадлежим към тях и да се свържем с тях.
И ако търсим лек, избавящ ни
както от аутизма, така и от безброй други разстройства, свързващи се с екзистенциалното
боледуване, каквото е например дълбоката самотност, жаждата за невротична
власт, липсата на смисъл, то той се крие в любовта и нейното стигане до другия
като жест, признание, поглед, милувка, като интерес към и опознаване на неговия
свят. Обичта преодолява аутистичните прегради помежду ни, свързва ни отвъд
привидните различия, защото в дълбините на душите си всички си приличаме –
всички копнеем да обичаме и да бъдем обичани.
„С мъки, с нещастия е пълен този
свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго –
любовта между хората...“
Йордан Йовков
