Изгревите на душата*

Бях на брега в едно ранно юлско утро. Преди изгрев. Компания ми правеше моето тихо очакване. Сякаш износвах изгрева вътре в себе си, преди той да се роди. Душата ми празнуваше. Тя отдавна е отхвърлила всички онези празници, които се отбелязват по задължение, по принуда и „защото така трябва“. Сега душата ми ликуваше, защото с всеки дъх вдишваше и свобода, и смисъл, и свързаност. Тя винаги си е вкъщи в тишината, в простотата и в уединението.

Празнувах, защото обичам юли и обичам морето, което винаги е било един от най-истинските ми домове. И защото обичам изгревите – всички обещания, които носят, всички нови надежди, всички онези безброй „да“ на живота, които едно утро изрича – всички чувства, които предстои да изпитаме и изразим, всички наши постъпки, които ще ни дефинират като личности, всички думи, всички онези мънички жестове, които ще обрисуват вътрешния ни свят и ще го направят разбираем и за нас, и за другите, всички наши победи, които можем да извоюваме, целия смисъл, който можем да сътворим, всичката обич, която можем да раздадем. В един ден. В един живот. Стоя на пясъка и мисля за началата, за съмването, за прозренията, за осъзнаванията. За целия потенциал, който един изгрев носи.

За целия потенциал, който един човешки живот носи.

Гледам как слънцето бавно се ражда на хоризонта. Със затворени очи пак го усещам – по топлината на лъчите по кожата ми. Както всяко хубаво нещо в живота – има смисъл, защото те стопля, сгрява отвътре или кара теб да предадеш от своя огън някому. Гледам как слънцето израства пред погледа ми – ярко, красиво, силно – и се питам в кой момент човек ражда сам себе си, кога достига цялостност, завършеност, кога изгрява с всичкото свое бъдене, цялото свое можене, цялата своя зрялост и осъзнатост.

Винаги съм усещала и възприемала работата ми на психотерапевт като привилегия заради възможността да бъда свидетел, да бъда сътворец, да споделям моменти на търсене и намиране, задълбочаване и извисяване, объркване и яснота, пренареждане, променяне, преизграждане, преосмисляне, преЖИВяване. Моменти на самоопределяне отвъд страхове, предразсъдъци, сковаващи норми и правила, отвъд чужди диктати и жестоки забрани. Моменти на свързане с онази наша същност, която просто Е, която няма нужда да играе пиеси, дирижирани от собственото его или от чужди ръце и умове. Онази наша същност, която в своята честност със себе си и света моли за помощ, когато е долу. Която казва „Не“ и брани границите на Аз-а дори при най-малкия намек за

нахлуване, задушаване, контролиране

Която привлича към себе си с добронамереност, спонтанност, обичане и даване, а не защото впримчва, емоционално изнудва или пък вменява вина. Онази същност, която полага усилия, твори, осъществява. Същността, която жадува за живот, а не го разменя на безценица за илюзии и самозалъгване, жажда за всеобщо харесване и одобрение, мнима сигурност, статус и имидж. Когато забравяме тази наша дълбока същност, тя обаче се сеща за себе си и ни припомня. През страданието. Защото когато избираме бягането, криенето, дистанцирането, компенсирането пред откриването, доверяването и свързването, душата ни страда. И се появява симптомът – на физическо или психично ниво. Сякаш за да ни подскаже, че живеем в разрез със собствената си истина. За да ни подскаже, че всъщност не живеем.

Душата ни страда, когато избираме да останем хванати в капаните на дисфункционалните механизми на нашето минало, без да се изправим пред тях, да ги осмислим, осъзнаем, преработим.

Когато решаваме да влачим веригите на вината, свръхотговорността, конформизма, апатията.

Когато избираме слепотата пред осъзнатостта. Защото слепотата Е наш избор.

Когато преминаваме през живота си, без да учим уроците си, без да разчитаме знаците, без да търсим първопричините, без да докоснем познанието.

Когато удобството на манипулацията е предпочетено пред благородството на честността.

Когато всички „Не заслужавам“, „Не мога да се справя“,  „Не струвам“  ни служат, за да се самосъжаляваме, да боксуваме в безсилието и ината си, да търсим обгрижване и прехвърляне на нашата отговорност върху другите. Вместо да зачеркнем всичките „не“-та отпред най-вече в съзнанието си.

Когато вторичните печалби от болестта ни държат в състояние на оправдана зависимост.

Когато се идентифицираме с чужди модели на мислене, чувстване, живеене.

Когато трагично бягаме от въпроса „Ние кои сме? За нас какво е ценно? Какъв живот ние искаме да живеем?

Когато вече навършили пълнолетие, продължаваме да прехвърляме отговорността за нашето нещастие върху пропуските, дефицитите и грешките на нашите родители.

Когато отказваме да им благодарим за всичко ценно, на което са ни научили, всичко, което са ни дали, всички техни душевни богатства, които са споделили с нас.

Когато отказваме да се превърнем в родители на себе си и продължаваме да сме зависими от одобрението, подкрепата, грижата, опората на родителите си. Когато се идентифицираме с тях и не се чувстваме самостойни индивиди.

Когато отказваме да пренапишем сценария на живота си по онзи начин, който отговаря на нашия собствен духовен ръст.

Когато отказваме да изоставим илюзията за собствената ни непогрешимост.

Когато отказваме да осъзнаем как ние сме част от цялото и как цялото се съдържа в нас.

Когато любовта ни е удобна, прагматична, цинична, егоцентрична, изискваща, задушаваща.

Когато любовта всъщност не е любов.

Когато бягаме от осъзнаването, че ние сме нашето пътуване – онзи път, по който тръгваме, или онзи, по който никога не поемаме. Ние сме нашите избори – онези, които правим, или онези, от които бягаме. Ние сме нашите думи – онези, които изричаме, или онези, които премълчаваме. Ние сме обичта ни – онази, която творим и раздаваме, или онази обич, която унищожаваме. Всеки миг е шанс да преосмислим пътя си и да го извървим по по-достоен, по-мъдър, по-човечен и по-щастлив начин.

Ако слънчевият изгрев е един-единствен в деня и изпуснем ли го, отишъл си е в своята невъзвратимост, то изгревите на душата в един-единствен ден могат да бъдат безброй – при всяко почувствано дълбоко и изразено „Обичам те“, при всяко осъзнато „Прости ми“, „Прощавам ти“, всяко едно смело „Трудно ми е, но ще го направя“, всяко едно осмислено „Има смисъл“, всяко едно доблестно „Ще бъда искрен с теб“, „Благодарен съм“, „Знам кой съм“, „Важен си за мен“, „Грижа ме е“, „Струваше си“. Стига да не оставим тези моменти да си отидат от нас. А уловим ли ги, всеки миг от деня се превръща в разсъмване.

* Текстът е публикуван в Брой 08 2016 на сп. "Жената днес".

Хранителни разстройства

За храната, която истински ни засища, и за онази храна, която ни оставя все по-гладни

Основните хранителни разстройства са анорексия нервоза, булимия нервоза и хиперфагия. Симптомът, който ги обединява, е абнормното хранене. Същността на проблема обаче е далеч отвъд храненето. Откриваме го в дълбоки процеси, динамики и механизми, протичащи в психиката на засегнатите, изразяващи вътрешна конфликтност, обърканост, тревожност, деформирани представи и възприятия. Хранителните разстройства са психогенни по своята същност и е редно психотерапията да заеме онова съществено място в лечението им, което винаги и се е полагало. Защото страдащите от хранително разстройство копнеят да бъдат видяни, чути, разбрани отвъд симптома – да намерят пространство да изразят дълбоките си страхове, скритите си копнежи, потиснатите и заровени дълбоко чувства, да намерят удовлетворяване на най-дълбоките си потребности, които напомнят за себе си, но по болен и изопачен начин – чрез нарушеното хранене като симптом.

Нашето отношение към храната изразява отношението ни към самите нас, другите, живота и света. Когато връзката ни с нашите собствени потребности е прекъсната, когато сами не се познаваме, когато взаимоотношенията ни с другите преминават по оста на зависимости, вкопчване, контролиране, обсебване, емоционално изнудване, пасивна агресивност, стремеж към превъзходство и още много други дисфункционалности, когато себепровалящите ни избори са естествено следствие от омраза към живота и света - тогава много често храната се явява онзи фон, на който се прожектира нашето страдание. Тя става средство за компенсация на липсващото усещане за емоционална и екзистенциална ситост и цялостност.

Храната се е превърнала в наше упование, пристан, спасение, бягство, утеха, успокоение, наказание. Храната много често погрешно бива натоварена с функцията да бъде онзи Друг, който ще ни приеме, когато се чувстваме отхвърлени. Който ще ни успокои, когато сме тревожни. Който ще откликне, когато се чувстваме несвързани и изолирани. Който ще бъде там до нас, когато се чувстваме самотни. Който ще ни даде опора, когато сами се чувстваме безсилни. Който ще ни обича, когато сами не се обичаме. Храната е най-достъпният псевдозаместител на контакт, свързаност, любов в живота ни, защото храната не изоставя, не критикува, не отхвърля, нищо не иска в замяна, не пренебрегва. Във връзката с храната няма риск да бъдем наранени и да преживеем болка. Но ако храната е единственият източник на удоволствие и радост в живота ни, със сигурност в живота ни няма израстване, няма и живот в дълбокия смисъл на тази дума, защото той се случва там където има промяна, задвижване към света, даване и вземане, разкриване и откриване, създаване. Животът и обичта се случват там, където няма зависимост (хранителна, всякаква).

Злоупотребата с храната и ситостта, която тя носи, се е превърнала в много случаи в невротично бягство от осъзнаване на празнота и пустота в живота ни, в начин за отдалечаване от поемането на истинска отговорност за нашето щастие. Нещастието и неудовлетвореността се материализират на телесно ниво – когато или се отказваме от храната като животоподдържаща субстанция, или когато сме алчни за нея и прекаляваме с нея. Душата обаче е твърде прозорлива, за да бъде залъгвана, и настоява през симптома за онази ситост, идваща през дълбокото общуване, сетивния контакт, топлотата, искреността, откриването. Душата ни призовава да се разделим с егоцентризма си, горделивостта си, инатливостта си, инфантилността си. Да видим истината. Призовава ни да започнем да говорим – за болката, за радостта, за тъгата, за вълнението, за щастието. И да започнем да се движим към онова, за което копнеем. Да започнем да поемаме отговорност, защото тя бележи прехода от детството към зрелостта. Да започнем ние да (си) даваме онова, което до този момент сме изисквали. Да изградим свързаност там, където е имало отчуждение.

Когато се тъпчем, кой зов на същността ни заглушаваме? А когато гладуваме, какво послание отправяме към себе си и другите? Възможно ли е отчаяният опит за контрол върху порции, калории да компенсира и замества липсваща овладяност на емоционалнопсигичния ни живот? Робуваме ли на клишето, че „любовта минава през стомаха“ или умеем да даваме и получаваме от другата храна – приемане, споделеност, близост, дълбок интерес, емпатия? Успяват ли майките заедно с майчиното мляко да предадат на децата си по-важната храна – любов към живота и света чрез собствената им грижа, приемане и обичане?

Храната е само повод за размисъл, за разговор, за промяна, за пренареждане на вътрешнопсихичния живот, а истинското лекуване на телесно, емоционално и личностово ниво се случва, когато разпознаем, признаем и нахраним глада освен на тялото ни и на душата ни.

Facebook - пространство да бъдем или да изглеждаме

Всяко наше поведение е диалог със света и заявка на нашата личност. Начинът, по който се позиционираме и взаимодействаме във фейсбук, е особено показателен за характеристиките на нашата личност, интегритет, система от ценности, предпоставящи изборите ни. Начинът, по който потребяваме фейсбук, е избор – дали той е средство да се включваме в стойностни каузи, да изразим себе си чрез творчество, да се обогатяваме със стойностни статии, да се вдъхновяваме за пътувания и съзидателност, да отправяме важни за нас послания или активността ни във фейсбук е опит за компенсация на личностни дефицити, трудности в създаването и поддържането на хранещи междуличностни взаимоотношения, затруднения от екзистенциален характер – усещане за липсващ смисъл, страх от свободата, изолация.

Следва да сме предпазливи каква информация споделяме във фейсбук, за да не станем жертва на нездравия интерес на другите. Хубаво е да можем да правим реалистична преценка кое може да бъде обществено достояние и кое засяга нашия съкровен, вътрешноинтимен свят. Съществува следната психологическа закономерност – колкото повече ние сме, толкова по-малко имаме нужда да изглеждаме. Колкото по-автентично и пълнокръвно живеем, толкова по-малко парадираме и демонстрираме, толкова по-малко имаме нужда да легитимираме преживяванията си през погледа на другите, да ги правим принудително свидетели на живота ни.

Емоционалният ексхибиционизъм, който някои хора проявяват във фейсбук, е породен от дълбоката потребност да бъдат чути, видени, усетени, преживяни, разбрани, но в същото време явно липсват поведенчески модели тази присъща на всяко човешко същество потребност да бъде удовлетворена по зрял и здрав начин – чрез хранещи междуличностни взаимоотношения, способност за разкриване, доверяване на себе си и на другите, висока самооценка, водеща към съзнание за успешност. Такива хора споделят охотно лична информация във фейсбук, залъгвайки се, че по този начин се себеразкриват и допускат другите близо до себе си. Но споделянето на фактологическа информация – къде сме били, с кого сме били, какво сме правили – не означава себеразкриване и сближаване. Да се разкриваме означава да споделяме какво е дълбокото значение на случващото се за нас – какво сме почувствали, преживели, за какво копнеем, за какво ни боли. Когато обаче не притежаваме психическата сила и умения да храним потребностите си по този начин, тогава имаме нужда по невротичен начин във фейсбук да компенсираме нуждата си да принадлежим (т.е. да сме част от смислена общност), ако не можем да я създадем в реалния свят. Ако ни липсва съзнание за собствената ни ценност, невротично запълваме този дефицит от утвърждаване чрез фейсбук, изграждайки една фасада, свят на изглеждането, а не на бъденето. Ако имаме нужда от внимание, да бъдем забелязани, вместо да дадем първо ние, да бъдем искрени, да се задвижим към другите по непринуден, себезаявяващ се и себеоткриващ се начин, ние им натрапваме наши снимки, публикации и се опитваме по този изкривен начин да станем значими за тях.

Фейсбук се превръща в място, където се вентилират чувства, но безадресно, неасертивно и половинчато. Ако изразяваме бурно гнева и раздразнението си спрямо някого чрез фейсбук, имаме ли доблестта с цялото си личностно присъствие да застанем лице в лице пред него и да му кажем какво чувстваме. Когато изразяваме негодуванието си спрямо различни неуредици и несправедливости, способни ли сме да предприемем нещо, с което да променим статуквото или просто си намираме отдушник на собственото си усещане за неудовлетвореност и нещастие. Когато изразяваме чувства на обич и благодарност чрез шаблонни снимки, способни ли сме да изразим какво чувстваме през нашата собствена изразност и по личен и съкровен, а не демонстративен начин. Когато пишем, че животът е прекрасен, преживяваме ли го наистина така или това твърдение е валидно само на стената във фейсбук.

Много хора не осъзнават, че разголването във фейсбук в метафоричния и неметафоричния смисъл на казаното, не е израз на споделеност и откритост, а опит за запълване на пустотата в живота им. Колкото повече човек прекарва времето си във фейсбук и колкото повече фейсбук се превръща в единственото място човек да се себеизрази и себеосъществи, толкова по-самотен се чувства той всъщност.  Такива хора се залъгват, че многобройните селфита са израз на обич към себе си, а те са израз на нарцисизъм, самовлюбеност, на егоцентричната заблуда, че целият свят се вълнува и интересува от тяхната особа. Лъжат сами себе си, че многобройните повърхностни познанства означават приятелства. Въобразяват си, че контактът във фейсбук може да замени онзи другия – живия, сетивния контакт, изразяващ се в прегръдка, подадена ръка за помощ, поглед, окуражителна усмивка, докосване. Парадоксът на днешния свят е, че възможностите за свързване никога не са били толкова многобройни, а разминаването между хората никога не е било толкова трагично голямо.

Пристрастеността към фейсбук означава, че той се е превърнал в единствен източник на хранене на нашите потребности. Ако психическото ни здраве и уравновесеност е приоритет за нас, следва да се замислим за дълбоките причини, създаващи тази зависимост, и за начините, по които можем да я прекъснем, за да живеем истински, а не виртуално.

Защото най-голямата опасност, която фейсбук носи, е себезалъгването, че живеем, когато всъщност съществуването основно и предимно чрез фейсбук е живот наужким, лъжеживот.  

За маските и хората

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

"Молитва", Атанас Далчев

Маските означават изглеждане, отчуждаване, криене, залъгване. Нуждата от слагане на маски води началото си от неразрешени вътрешни противоречия, неизлекувани психологически травми или регрес в развитието на личността. Най-трудно е да разпознаем собствените си маски. Това е така, защото психиката изгражда защитни механизми пред осъзнаването на собствената ни конфликтност - осъзнаване, което би ни причинило голяма болка. Затова много по-лесно е за нас да идентифицираме маските на другия. Въпреки това в докосването на истинската ни същност е освобождението, осъществяването, което в противен случай би останало само потенциал. Защото всеки човек се ражда свободен и автентичен. Но с течение на времето много хора усещат, че когато са непринудени и естествени, не са удобни, съществува риск да бъдат отхвърлени и непринадлежащи, етикирани като стоящи извън абсурдни норми, изтъкани от предразсъдъци. 

И тогава идват маските като невротичен опит за приспособяване, заплатен с цената на мнимо и само маскирано като живот съществуване. 

Маската на горделивост и високомерие, зад която стои ниско самочувствие. 

Недостъпността и дистанцираността, скриваща страха от близост. 

Недосегаемостта, означаваща страх и неприемане на собствените чувства.

Маската на самодостатъчност - отрицание на потребността на даваме и получаваме любов. 

Жаждата за внимание, зад която стои липса на емоционален и сетивен контакт.

Маската на драмата – повърхностната емоционалност, скриваща изпразнения от дълбочина и съдържание живот. 

Маската на вездесъщия контрол, означаваща неспособност за обичане.

Перфекционизмът - прикрито чувство за малоценност.

Обидчивостта, която изисква, очаква  и смята, че светът винаги и е длъжен.

Непрекъснатата усмивка, зад която често се крие усещане за тъга, пустота или гняв, болка.

Маските са броня, щит – скриват от другите тъгите ни, сълзите ни, паданията ни. Прикриват страха да бъдем изоставени, страха да бъдем отхвърлени, страха от самотата, страха от смъртта, страха от близостта, страха да бъдем видени в нашата беззащитност и безпомощност. Мислим си, че сваляйки маските, ставаме уязвими, без да осъзнаваме, че в тази наша уязвимост е най-голямата ни сила – в изразяването на нашите чувства, в честността ни, в съответността между нашето вътре и нашето навън. Не осъзнаваме, че в това да бъдем себе си, без маски, с открити лица, е най-голямата власт, защото е най-голямата смелост и вяра в себе си. 

Маските могат да се превърнат в част от нашата личност, ако ги носим прекалено дълго. Ако потискаме, изтласкваме и отричаме дълбоката си същност и потребности. И започваме трагично да се разминаваме – и със себе си, и с другите. Защото ще се срещнат маските, а не хората – с техните болки и копнежи. Така се ражда отчуждението. И да, ако свалим маската, рискуваме да бъдем отхвърлени, но свалянето на маските е единственият път на свързване и обичане. И единственият път към състрадателност и емпатия. Само когато сме се докоснали до собствената си болка отвъд маската, можем да разберем страданието на другия отвъд неговата маска, да го заобичаме и да му помогнем да види смисъл в свалянето и.  

За да поискаме да свалим маските, е необходимо да знаем кои сме. Защото тогава можем да бъдем, а не да изглеждаме, имитираме и театралничим. Тогава играта и илюзията отстъпват пред истината, откритостта и близостта. Най-искрен отговор на въпроса кои сме можем да си дадем в миговете на самовглъбяване и усамотение, далеч от крясъците на егото – колко се чувстваме изначално съществени и значими, заслужаващи, способни да даваме обич и да се оставяме да бъдем обичани – защото това наше себеусещане се отразява във всеки наш жест, постъпка, дума, мисъл и целият наш свят се гради върху него.  

Маските само прикриват празнотата, а да я изпълни може само себепознанието, приемането и обичането.

Насилието като симптом на липсващата обич

Агресията има две лица – съзидателно и разрушително. Ние носим агресивния импулс от раждането си, но от правилното му развитие зависи кое от тях ще проявяваме в живота си. Първото е подчинено на инстинкта към живот (Ерос) – агресията, проявена като движение напред, промяна,  борбеност, творчество, инициативност. Демоничното лице на агресията е подчинено на инстинкта към смърт (Танатус) и тя се проявява като насилие, унищожение, злоба, завист, отмъстителност, омраза. Насилието винаги е признак на слабост – личностна и психическа. Лошите социални условия и обстановка могат да бъдат само онзи лакмус, на фона на който се проявава деструктивната страна на агресията, но причините за нея са много по-дълбоки.

В психологията здравата агресивност се нарича асертивност – способност спокойно, но категорично да отстояваме нашите права и интереси, без да потъпкваме правата и интересите на другите. Притежаващият това качество умее да казва „не“, да защитава границите си, да стои зад позицията си, да поема инициатива, да носи отговорност. Тъй като в природата нищо не се губи, а само се видоизменя – ако агресията липсва в здравия си вид (асертивност), тя се проявява като садизъм (изливаме яростта си върху някой, който няма нищо общо с породения в нас гняв) или мазохизъм (автоагресия, потискане на изпитвания гняв). Основите на здравата агресия се полагат още в детството – дават ли родителите пространство за изява на детето, стимулират ли неговата самостоятелност, право на мнение, дори когато то е различно от тяхното собствено, уважават ли правото му на избор, укрепват ли вярата му в неговите способности. Ако го правят, това означава, че отглеждат уверен в своята стойност и качества човек, можещ да се отстоява и заявява, който няма нужда да демонстрира физическа сила, защото притежава психическа. Показват ли родителите на децата си силата на прегръдката и на подадената ръка, а не силата на плесницата?

Демоничното лице на агресията е присъщо на смачкания, потиснат, принизен Аз, лишен от усещане за лична значимост. Тя се компенсира по един безкрайно изкривен и патогенен начин – чрез опозиционно поведение характеризиращо се с инфантилност, афективна изостаналост. Това е вид бунтарство, в основата на което стои разрушителност, отричане на всякакъв авторитет, демонстративно погазване на полезните за благополучието на едно общество правила. Насилникът вътрешно се чувства много слаб. Неговата агресия е компенсация на липсващата му способност да се справя в живота. Неговата сила е силата на юмрука, а не на аргумента. Тъй като подсъзнателно усеща своята личностна и психологическа немощ, обикновено избира по-безопасна мишена, спрямо която да насочи агресията си (дете, възрастен, няколко нападатели срещу една жертва). Един акт на обида, забележка към насилника може да стане повод за отключване на трайно и дълбоко потискани чувства на реваншизъм, омраза, враждебност, отмъстителност – повод, който отключва истинската причина, а именно дълбоко разклатената и деформирана структура на личността на насилника.

Човек, носещ в себе си разрушителната агресия, усеща света  враждебно настроен, постоянно е нащрек. Отказвайки да разпознае тази деструктивност у себе си, защото това би причинило психически дискомфорт у него и би го накарало да поеме отговорност (нещо, което той отказва да направи), той приписва собствената си враждебност върху средата по пътя на проекцията.

Актовете на насилие, отнемане на човешки животи  в най-голяма степен разкриват беледуването на обичта и заедността в днешно време. Нашето поведение е отражение на вътрешния ни свят – ако той отвътре е пуст, умъртвен, опразнен от смисъл и стойност, ние ще искаме да унищоваваме и умъртвяваме. Ние можем да дадем на другия онази любов като качество и количество, която сме получили като деца. Ако човек е бил ограбен от обич, подкрепа, вяра в него и неговите възможности, той няма какво да даде на света  - може само да се разрушава и да унищожава другия като реваншизъм към света, който го е лишил от любов. Освен ако не осъзнае, че има друг начин, друг път и че човек може да започне да развива способността си за обичане във всяка една минута, във всеки един миг.

Човек е способен да види и да прозре истински като проблем онова, за което е готов да поеме отговорност. Стои въпросът какво прави обществото и отделният човек като част от него. Примирява ли се с несправедливостта и жестокостта зад удобни обяснения и оправдания – а мълчанието, но най-вече бездействието означава съучастие. Работи ли за собственото си себепознание – защото осъзнатото „Ние“ започва от осъзнатия „Аз“. Развива ли собствената си способност да обича – защото насилието се проявява в онази степен, в която липсва обич.

Разруха, разпад и унищожение може да има само там, където няма обич.