Защото човешкият организъм се стреми към равновесие. Ако не го постига по здрав и хармоничен начин чрез удовлетворяване на дълбоките негови потребности (принадлежност/утвърждаване/емоционална и физическа нахраненост/сетивност/секс) и чрез изразяване на свързаните с тях чувства (радост/гняв/тъга/страх), тогава организмът ни е принуден да постига баланса, но по изкривен и невротичен начин – посредством болестта. Как? Ако сме се нагърбили с повече грижи, отговорности, отколкото можем да носим, болестта принудително връща баланса в живота ни, като ни задължава да спрем, да отдъхнем, да се отпуснем. Ако ни липсват умения за асертивност и смелост да се конфронтираме с проблемите в живота ни, идва болестта, чрез която бягаме и се „спасяваме“ от тях. Ако се усещаме ощетени откъм грижа и внимание от близките ни, вместо да споделим как се чувстваме, да се открием пред тях, първо ние да дадем, за да получим на свой ред, болестта ни прави „услуга“ като направо задължава и изисква от другите грижа и внимание към нас. Ако се правим на всесилни, всемогъщи и абсолютен център на вселената, болестта ни връща към смирението, към отказа от нарцисизма, към човешката ни уязвимост, която всъщност е най-голямата ни сила. А ние сме си въобразявали, че сила е да потискаме, задушаваме чувствата си, да се крием, да сме студени и недостъпни. И идва болестта. За да ни удари плесница, да ни накара поне да допуснем, че може би сме вървели срещу собствената си истина.
Защото често се ужасяваме от
болестта, вместо да благодарим задето ни учи да се помолим и да коленичим,
когато мислим, че другите са ни длъжни за всичко. Учи ни да се борим тогава
когато сме се отказали. Учи ни да търсим и сами да сътворяваме смисъл, когато
сме в екзистенциален вакуум. Учи ни на силата да приемаме и да се смиряваме,
когато си въобразяваме, че можем всичко да контролираме. Учи ни да разпознаваме
реалността и да искаме в нея да съществуваме, с реалните човешки същества до нас, а не да бягаме във фантазното и илюзорното.
Учи ни да правим разлика между онова, което желаем и онова, от което истински
се нуждаем.
Фройд въвежда идеята за
съществуването на инстинкт към съзидание, творчество, живот (Ерос) и инстинкт
към несъществуване, разрушение, смърт (Танатус). Всъщност всеки миг ние правим
избор – дали да се изграждаме или да се рушим, да се фокусираме единствено върху
симптома или да погледнем холистично, цялостно и да се попитаме кои аспекти от
нашата личност боледуват. Защото изборите пред нас са два – или да научим
урока, който болестта учител иска да ни научи и да се излекуваме във всички възможни смисли на тази дума, или да я
превърнем в средство за манипулиране и на себе си, и на другите и преграда пред
израстването.
Защото припомняйки ни нашата
крайност, болестта ни спомня колко много живот има за празнуване тук и
сега.
Защото доближавайки ни до
смъртта, болестта ни връща към живота. Ако разчетем посланието. И ако превърнем
познанието в действие – отговорно, осъзнато, смело, с обич към себе си и света.
