Насилието като симптом на липсващата обич

Агресията има две лица – съзидателно и разрушително. Ние носим агресивния импулс от раждането си, но от правилното му развитие зависи кое от тях ще проявяваме в живота си. Първото е подчинено на инстинкта към живот (Ерос) – агресията, проявена като движение напред, промяна,  борбеност, творчество, инициативност. Демоничното лице на агресията е подчинено на инстинкта към смърт (Танатус) и тя се проявява като насилие, унищожение, злоба, завист, отмъстителност, омраза. Насилието винаги е признак на слабост – личностна и психическа. Лошите социални условия и обстановка могат да бъдат само онзи лакмус, на фона на който се проявава деструктивната страна на агресията, но причините за нея са много по-дълбоки.

В психологията здравата агресивност се нарича асертивност – способност спокойно, но категорично да отстояваме нашите права и интереси, без да потъпкваме правата и интересите на другите. Притежаващият това качество умее да казва „не“, да защитава границите си, да стои зад позицията си, да поема инициатива, да носи отговорност. Тъй като в природата нищо не се губи, а само се видоизменя – ако агресията липсва в здравия си вид (асертивност), тя се проявява като садизъм (изливаме яростта си върху някой, който няма нищо общо с породения в нас гняв) или мазохизъм (автоагресия, потискане на изпитвания гняв). Основите на здравата агресия се полагат още в детството – дават ли родителите пространство за изява на детето, стимулират ли неговата самостоятелност, право на мнение, дори когато то е различно от тяхното собствено, уважават ли правото му на избор, укрепват ли вярата му в неговите способности. Ако го правят, това означава, че отглеждат уверен в своята стойност и качества човек, можещ да се отстоява и заявява, който няма нужда да демонстрира физическа сила, защото притежава психическа. Показват ли родителите на децата си силата на прегръдката и на подадената ръка, а не силата на плесницата?

Демоничното лице на агресията е присъщо на смачкания, потиснат, принизен Аз, лишен от усещане за лична значимост. Тя се компенсира по един безкрайно изкривен и патогенен начин – чрез опозиционно поведение характеризиращо се с инфантилност, афективна изостаналост. Това е вид бунтарство, в основата на което стои разрушителност, отричане на всякакъв авторитет, демонстративно погазване на полезните за благополучието на едно общество правила. Насилникът вътрешно се чувства много слаб. Неговата агресия е компенсация на липсващата му способност да се справя в живота. Неговата сила е силата на юмрука, а не на аргумента. Тъй като подсъзнателно усеща своята личностна и психологическа немощ, обикновено избира по-безопасна мишена, спрямо която да насочи агресията си (дете, възрастен, няколко нападатели срещу една жертва). Един акт на обида, забележка към насилника може да стане повод за отключване на трайно и дълбоко потискани чувства на реваншизъм, омраза, враждебност, отмъстителност – повод, който отключва истинската причина, а именно дълбоко разклатената и деформирана структура на личността на насилника.

Човек, носещ в себе си разрушителната агресия, усеща света  враждебно настроен, постоянно е нащрек. Отказвайки да разпознае тази деструктивност у себе си, защото това би причинило психически дискомфорт у него и би го накарало да поеме отговорност (нещо, което той отказва да направи), той приписва собствената си враждебност върху средата по пътя на проекцията.

Актовете на насилие, отнемане на човешки животи  в най-голяма степен разкриват беледуването на обичта и заедността в днешно време. Нашето поведение е отражение на вътрешния ни свят – ако той отвътре е пуст, умъртвен, опразнен от смисъл и стойност, ние ще искаме да унищоваваме и умъртвяваме. Ние можем да дадем на другия онази любов като качество и количество, която сме получили като деца. Ако човек е бил ограбен от обич, подкрепа, вяра в него и неговите възможности, той няма какво да даде на света  - може само да се разрушава и да унищожава другия като реваншизъм към света, който го е лишил от любов. Освен ако не осъзнае, че има друг начин, друг път и че човек може да започне да развива способността си за обичане във всяка една минута, във всеки един миг.

Човек е способен да види и да прозре истински като проблем онова, за което е готов да поеме отговорност. Стои въпросът какво прави обществото и отделният човек като част от него. Примирява ли се с несправедливостта и жестокостта зад удобни обяснения и оправдания – а мълчанието, но най-вече бездействието означава съучастие. Работи ли за собственото си себепознание – защото осъзнатото „Ние“ започва от осъзнатия „Аз“. Развива ли собствената си способност да обича – защото насилието се проявява в онази степен, в която липсва обич.

Разруха, разпад и унищожение може да има само там, където няма обич. 

Раздяла

Всяка раздяла е една „малка смърт“. Нещо си отива от нас или ние си тръгваме от него – човек, преживяване, надежди, настояще, превръщащо се в спомен, вещи. Разделяме се дори с части от себе си, които се разминават с новото ни усещане за нас самите и начина ни на възприемане на случващото се в нас и около нас. Но както съзнанието ни, че сме смъртни, ни кара да ценим стойността на всеки дъх живот, така и раздялата е път към откриване и привличане на всичко онова, за което всъщност копнеем. Шанс да осъзнаем дали онова, което искаме, е онова от което всъщност дълбоко имаме потребност.

Различен е дълбокият мотив, заради който хората пристъпват към раздяла – дали осъзнато решение след преоценка на онова, което дават и получават в една връзка, фрустрирани потребности, липса на дълбоко и пълноценно общуване и свързване, неразрешими конфликти, изчерпаност. Или раздялата е средство за привличане на внимание, начин за провокиране на определена ответна реакция (=манипулация), емоционално изнудване, реваншизъм към партньора. Тук проличава различна отправна точка, отвеждаща към различни равнища на човешкото изобщо  – разделяме се, за да нараним/накажем/манипулираме другия или да отстоим нашите чувства, позиция и право на щастие. Други хора не пристъпват към раздяла, защото се боят да не наранят другия. Но всъщност неискреността, лъжата и несъответността между дълбоки чувства и онова, което излиза на повърхността – това наранява. А и евентуалната вина, която биха изпитали, често служи за оправдание за собствена несигурност или липса на смелост да следват и отстояват изборите си. Много често се касае за изпитване на нарцистична вина – тогава се чувстваме свръхотговорни за чуждото щастие и благополучие.

В начина, по който се разделяме, се отразява цялата ни личност – всички наши качества и дефицити. Способни ли сме да говорим искрено, откровено, директно, с доверие, без недоизказаност и завоалираност. Умеем ли да разпознаваме, приемаме и изразяваме нашите чувства, т.е. развита ли е нашата емоционална интелигентност. Отправяме обвинения за неизпълнени изисквания, несбъднати очаквания, несъстояла се промяна в другия и още куп упреци за неговото поведение или заявяваме по недвусмислен, ясен, категоричен начин и с уважение към него начина, по който определено негово действие ни е накарало да се почувстваме, изхождайки от нашите собствени чувства, а не от обвинителното „Ти си такъв“, „Ти (не) направи това или онова“. Така е по-малко вероятно и да предизвикаме отбранителност – в края на краищата това са нашите чувства и те не могат да бъдат оспорени. Белег на личностна сила и доблест е да признаем и нашата отговорност за разпадането на връзката.

Една подобна ситуация проявява наяве в какво състояние е нашата асертивност – т.е умението да бъдем категорични в защита на нашата позиция и интерес, в отстояване на нашите граници. Колко сме способни да отхвърлим всяко взаимоотношение, в което се себереализираме не така както знаем, че заслужаваме. Проличава в какво състояние е нашето себеусещане, самооценка. Ако имаме съзнание за нашата висока стойност, никога не бихме останали във връзка, в която отсъства удовлетворяването на дълбоките ни потребности и личността ни не е уважавана и зачитана.

Разделите разкриват дали сме автономни като личности, или се вкопчваме, зависим, търсим сливане и притежание. Колкото по-проблематична е била връзката, толкова по-драматична е раздялата. Често раздялата не се приема, защото връзката не е била целта, а само едно средство – за пълнене на вътрешна празнота, компенсаторно повишаване на самооценката, търсене на определен имидж, спасение от самотата и източник на утвърждаване.

Начинът, по който се разделяме с другия, разкрива колко сме го обичали всъщност, колко сме успели да видим човека и човешкото в него – в такъв случай се разделяме с уважение, с благодарност за споделените моменти въпреки болката, която раздялата неминуемо носи със себе си. Когато обаче партньорът е изпълнявал функцията на невротична компенсация на наши личностни дефицити и когато раздялата ни отнеме тази своеобразна патерица – тогава сме изпълнени от гняв, разрушителност, ярост, враждебност, омраза.

Всичко в живота е въпрос на избор и на отговорност да го направим. Раздялата ни изправя пред възможността да се заключим и да живеем с всички онези преживявания, принадлежащи на едно отминало време, или да се доверим на себе си и на живота, да осмислим уроците и да ги използваме, когато градим настоящето си – такова, каквото съответства на личността ни.

Израстването има цена – способността да се сбогуваме с всичко онова, което е вече изчерпано или не съответства на нашите ценности, търсения и потребности. Единствено когато се научим да пускаме, тогава можем дълбоко да се свързваме – не на основата на зависимостта, а на свободата.