Близост

Много хора не знаят и не чувстват какво е близостта. Мислят, че са близки с някого, а всъщност го задушават с обгрижването си – близостта е обратното на покровителството, подценяването на качествата и способностите на другия и обсебващия контрол. Смятат, че да си близък с някого, означава да не можеш да живееш без него. Защото бъркат близостта с нужда – нуждата от запълване на собствени дефицити през и чрез другия във взаимоотношения, в които другият е инструмент и средство за постигане на липсващата собствена цялостност. А близост съществува само между цялостни индивиди, за които оставането заедно е избор, а не необходимост. Мислят, че са близки с някого, когато получават цялото му внимание, време и грижи. А близостта няма нищо общо с притежанието, ревността и зависимостта. Близост означава способност за пускане, широта на сърцето и вътрешна независимост. Смятат, че еднаквите мнения и интереси сближават хората, а всъщност близки ни прави осъзнаването, че дълбоко в себе си всички носим едни и същи потребности, всички копнеем да бъдем обичани и приети.

Близостта е пристъпване към другия, искрен и дълбок интерес към него. Близост е нашето разкриване, но не на факти и мнения, а на чувства, светоусещане и дълбока нагласа към света и живота. Близост значи нашето даване, топлина, уязвимост, голота. Когато се оставяме да бъдем развълнувани и очаровани и когато ни носи радост ние да вълнуваме и очароваме. Близост значи първично доверие към другия и отдаденост. Сближаване с думи, приятелски жестове, милувка, поглед, ласка, но най-вече с прегръдка на душите. 

Близостта се случва между хора, които едновременно са способни да допуснат до себе си, разкривайки се, така и да се задвижат към другия с жив интерес към неговата личност, давайки му. Хора, които са честни един към друг и дават спонтанен израз на онова, което мислят и чувстват. Които не се страхуват от трудностите и страданието, защото знаят, че където има болка и преодоляване, там има израстване. А близостта е невъзможна без висок ръст на личността.  Постигат близост онези хора, които са готови във взаимоотношенията си да преработват своите сенчести страни, оттегляйки проекции и интроекти. Хора, постигнали яснота кои са, мир и хармония в оставането сами със себе си. Единствено тогава връзката с другия не е зависимост, вкопчване и употреба, а споделено щастие и израз на вътрешна свобода. Без вътрешна свобода не може да има близост. А там където няма близост, не може да има и обич. Осъзнаването на смисъла и значението на близостта в живота ни ни помага да преодоляваме страховете си, а всеки превъзмогнат страх ни прави по-близки със себе си и другите.

Ако не постигнем близост със себе си и с другите рискуваме да пропилеем живота си в поддържане на многобройни и кухи познанства – компенсация на липсващата дълбочина в отношенията с важните за нас хора. Да скачаме в безкраен низ от любовни връзки – невротичен начин да запълним пропаст от емоционален глад и пустота. Рискуваме да се надговаряме, надпреварваме и надлъгваме – бягство от най-важната близост - близостта със себе си.

Изневяра

Можем да осмислим посланието, което изневярата идва да ни предаде, единствено ако погледнем на нея отвъд черно-бялото мислене, отвъд съденето и отвъд окачествяването с етикети „жертва“ и „виновник“. 

Изневярата поставя много неудобни въпроси, които касаят както личностната зрялост на всеки един от партньорите, така и нивото на функциониране на връзката.

Нашата връзка е дом за нас, смисъл, съдържание или само красива фасада, която изневярата заплашва да разруши?

Колко сме способни да близост и интимност във връзката си, какво и колко влагаме в нея и какво и колко получаваме?

Колко сме готови да поемем отговорност за собствени липси, празноти и грешки и колко сме смели да сме добронамерено искрени с другия за неговите?

В какво състояние е усещането ни за нашата собствена женственост/мъжественост и изобщо човешка ценност и имаме ли нужда от чуждо препотвърждаване чрез  ласкателства, завоевания, флиртове и изневери?

Колко можем да пускаме, да се освобождаваме и да слагаме край на изчерпаното в живота си?

Колко вярваме, че заслужаваме да привличаме истински качественото в живота си?

Верността за нас е израз на следване на отвън наложен и санкциониращ всяко отклонение морал или израз на вътрешна убеденост и съзнателен избор на отдаване и посвещаване?

Колко сме способни да даваме на другия, да откликваме емоционално, а не формално на потребностите му, колко сме способни да го чуем, а не да решаваме вместо него? И какво даваме – задушаване, критика, покровителствено отношение, омаловажаване, изисквания и претенции, напътствия или топлота, разбиране, приемане, искреност, свобода?

Нашата връзка е съюз и сътрудничество или надпревара и състезание? И за какво се борим в една връзка – за надмощие, превъзходство, власт или за това да бъдем избирани от другия всеки един ден?

Колко обичаме и се разкриваме и колко играем игри?

Каква е изобщо нашата идея за любовта – взаимност, доверие, лоялност, благодарност или измяна, съмнение, манипулация, криене?

Смелост и честност се изисква, за да да се вгледаме в себе си. Смелост и честност се изисква, за да видим и другия, а не да си го измисляме през собствени проекции, очаквания и изисквания. Психическа сила и осъзнатост се иска, за да не станем жертва на наранено его и горделивост, а да се свържем с истинските си потребности. Защото егото не познава щастието.

Изневярата винаги пренаписва една връзка. От нас зависи как.

Среща

„Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си.“ 
                                                                 Блага Димитрова

                                                                 

Себепознанието лежи в основата на високата самооценка, а тя е условие за личностна осъщественост и високо качество на живот – психоемоционален, социален, духовен. Пътят на срещата със себе си започва от нашата способност и желание за вглеждане навътре в нас и осъзнаване, осмисляне, приемане, интегриране, промeняне.

В основата на обръщането към психотерапия стои потребността от искрен и автентичен отговор на въпроса „Кой съм аз?“. Някои хора реагират с насмешка на подобно питане, считайки, че напълно познават себе си често с претенция за непогрешимост, зад която стои страх от разрушаване на мнимото им равновесие и илюзорна сигурност. Други хора се стъписват пред него и са изключително лаконични и несигурни в отговора си. Проличават безброй съпротиви да говорят от първо лице за себе си, една от които гласи, че е нескромно да се говори за себе си и че другите са в по-добра позиция да дават мнение за личността им.

Въпросът за самоопределянето е ключов, защото е свързан с намирането на нашето място в света – не през преценката, мирогледа и благоволението на някого другиго, а през нашето собствено усещане за лична значимост. Самоопределяне през ценностите, които ние изповядваме. Думите, които ние изричаме. Действията, към които ние пристъпваме. Нагласите, през които сами построяваме света си. Единствено когато сме се срещнали със себе си, знаем кои са нашите граници и ги уважаваме и отстояваме. А уважавайки и пазейки собствените си граници, учим се да уважаваме и тези на останалите. Когато сме се докоснали до истинската си същност, сме способни да общуваме отвъд маски, роли, условности и формалности. Единствено когато сме видели собствената си душа в нейната уязвимост и голота и сме я обикнали, единствено тогава можем да обикнем дълбоко друг. Единствено когато сме се изправили пред собствените си сенчести и тъмни страни, единствено тогава можем да прозрем мотивите зад поведението на другия, да го разобличим с честност, да му помогнем да израсне, да простим. Единствено когато сме се осмелили да се разделим със сигурността на досегашните бетонирани схващания, можем да сме свободни да разпознаем истината, дори и най-вече когато тя не е удобна, онази истина, която е съответна на нашето ниво на зрялост. Единствено когато сме приели напълно себе си, изчезва усещането за застрашеност, тогава можем да приемем директността на другия като обич.

Истинският отговор на въпроса „Кой съм аз“ обаче не идва както мнозина смятат на когнитивно ниво през гласа на главата и нашите мисли. На него можем да отговорим най-вече, вслушвайки се и доверявайки се на сърцето. Защото то най-добре знае дали носим топлота и щедрост или сме с изстинала афективност. Сърцето знае дали сме готови да го направим дом за някой друг в него или егоцентрично се изживяваме като единствен център на абсолютно всичко. Сърцето знае дали харесваме някого заради произход, статус и положение или защото сме опознали съкровения му свят. То знае дали можем да обичаме или обичта за нас е фасада, изгода или изпразнено от смисъл понятие. Защото най-ярко от всичко ни определя и характеризира способността да обичаме и чувстваме или нейната липса.

Пишейки на тази тема, сетих се за един от моите опити да дам отговор на въпроса коя съм и коя не съм в годините на моето обучение в "Инсайт" като път за търсене на моята същност и моето разбиране за човешките взаимоотношения.

Аз не съм онази, която ще ти вмени нейната истина, но не и онази, която ще се отрече от нея, за да не остане сама в света.

Не онази, която ще те отхвърли, защото си по-различна/различен.

Не онази, която ще реши, че знае всичко за теб, преди да те познава.

Аз съм онази, която ще усети болката ти, но не и онази, която ще те остави да се самосъжаляваш.

Онази съм, която разбира обичта между хората като даване, свързване, подем и пречистване, а не като зависимост, манипулация, контрол и обсебване.

Не онази, която изисква, очаква, осъжда, (се) обижда.

Не онази, която ще угоди, за да се хареса.

Не и онази, която ще остане неподвижна от страх да не се препъне.

Не онази, която ще следва сляпо чуждите стъпки от страх да не сбърка.

Онази съм, която ако спре да чувства е изгубена, за която чувството е сила, извор и смисъл.

Онази съм, която няма да спре да вярва, че където има топлина, светлина, откритост и обич, там живее животът.

Кой е вашият отговор? Случила ли се е вашата среща?

Време да говорим, време да помълчим

Всяка наша постъпка е диалог със света, заявка към него и е резултат от разговор с нас самите. От качеството на връзката ни с нашия Аз и неговите потребности, от правилната преценка на възможностите, които външната среда представя за тяхното задоволяване зависи колко присъстващи, значими, спокойни и хармонични се чувстваме.

Много хора обаче всячески бягат от диалога със себе си – ако съвсем не знаят кои са и се страхуват от сенките, които могат да открият. Ако усещат, че истината, която биха срещнали, не е удобна за тях. Ако смътно долавят, че това означава да се изправят пред чувство за вътрешна празнота и непълноценност. Защитите, които психиката изгражда пред болката от осъзнаването на тези дълбоки вътрешни кофликти могат да бъдат безброй. Един начин за невротично „справяне“ е стремежът на много хора никога да не остават сами със себе си. Самотата ги ужасява и те винаги търсят чуждата компания, която да ги отдалечи от осъзнаването на истините, които не искат да преглътнат, от чувствата, които не искат да преживеят, от идентифицирането на липсите и неудовлетвореностите, с които не могат да се справят в живота си. Тези хора не обичат мълчанието и се опитват да го заглушат с безспирен поток от думи. Некомфортна им е тишината, защото тя ги принуждава да се вслушат във виковете на собствената си душа – викове за обич, приемане, смисъл и отпускане. А всъщност единствено когато сме си позволили да се вслушаме в посланието на тишината, когато се усещаме у дома си в собствената си компания, когато можем сами да нахраним себе си, когато сред мълчанието сме свалили маските и сме се срещнали с нашата най-дълбока същност, тогава и единствено тогава можем да срещнем истински другите. Да общуваме спонтанно, дълбоко и пълноценно. Не само с главите си, разменяйки факти и мнения, но и със сърцата си, споделяйки чувства, копнежи и мечти. Думите и жестовете обрисуват нашия вътрешен свят и го правят разбираем за другите. Наша е отговорността да заявяваме себе си, да говорим за страховете си, за потребностите си. Наша отговорност е да използваме думите не като средство за манипулация, не като начин за интелектуализирано, рафинирано и завоалирано бягство от същината, а като носител и изразител на нашата дълбока същност, вратата към която думите могат само да открехнат.

Мълчанието също както думите обаче може да бъде двузначно. Освен като път към себепознанието, мълчанието може да бъде наказание към другия, затваряне към света, стена, прикриваща нашата неспособност да дадем, да се свържем и да принадлежим. Като врата, зад която опитваме да скрием бедна афективност и враждебност към света. Защото когато избираме да останем твърде дълго в самотата, когато тя надхвърля здравословното  затваряне, даващо ни възможност да се свържем със себе си, тогава тя се превръща в удобното решение, в бягство, в отхвърляне на себе си и на света, слагащо преграда пред личностовото ни порастване и пълноценното живеене.

Начинът, по който общуваме с другите, е отражение на начина, по който построяваме вътрешния си свят – върху основите на искреност, уважение и осъзнатост или манипулации (словесни и безсловесни), криене  и изглеждане. Може би е хубаво понякога да си задаваме въпроса какво премълчаваме, когато говорим и какво бихме доловили, ако за миг помълчим.

„Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“ 

                                                                                               Елиф Шафак

Привилегията да бъдеш родител

Критериите за родителстване могат да бъдат много и различни, а редът в който ги подреждаме е изводим от нашата собствена система от ценности. Аз обаче смятам, че най-важният показател за качествата, отдадеността и обичта на родителя е грижата за щастието на неговото дете. Това не означава задоволяване на капризите на детето, а вникване в истинските потребности отвъд тях. Не значи на децата да бъде давана абсолютна свобода, защото за тях това все още е тежка отговорност, вредна, колкото и прекалените ограничения – децата имат нужда от граници, съобразени с възрастта им, в която да се движат свободно. Не означава създаване на нереалистично високо самочувствие у децата, което би ги направило нарциси и егоцентрици и би ги отдалечило от истината за тях самите и от възможност за близост с другите, а означава безусловно приемане. Не означава поемане на отговорността вместо децата, а покрепа в усилията им те сами да намерят път и начин. Кога едно дете е щастливо? Когато усеща сигурност, опора, приемане, разбиране. Когато чувства, че се е родило от любов и расте сред любов. Когато към него се отправя посланието чрез думи, действия и поведение, че то присъства, заслужава, принадлежи, може, че е личност от момента на зачеването си и неговият глас се чува, че е прието, ценно и достатъчно каквото е.

Усещанията на децата на най-точният радар на света – те ще разберат, че зад високите изисквания и болни амбиции на родителите им стои усещане за собствен провал и празнота, желание да се окичат с чуждите успехи, защото нямат свои. Ще доловят, че зад игнориращото отношение на родителите стои неспособност за близост и топлина. Децата знаят, че зад физическото насилие над тях (дори една единствена плесница!) стои абсолютна личностна немощ и безсилие на родителите. Децата знаят, че ако родителите им внушават, че няма да успеят, то е защото самите родители се страхуват от живота и успеха и нямат вяра в собственото си можене. Защото децата с природната им сетивност различават истина от привидност, истински качества от тяхната изкривена компенсация, обич от необич. 

Децата имат нужда да усещат взаимоотношения на уважение, споделеност и близост в микрокосмоса на семейството, защото каквото са усвоили там, това ще дават един ден навън. Каквото са получили там, това ще търсят и привличат към себе си навън. Имат нужда от силни (не силови!) и стойностни образци на поведение, които сами да пожелаят да следват, а не да им бъдат налагани. Имат нужда не от дистанцията на авторитета, а от близостта на човека – истинският авторитет се гради на основата на разбиране, доверие и подкрепа. Децата нямат нужда от непогрешимостта на родителите си – имат нужда да бъдат научени, че да сбъркаш  не е страшно, важно е как поемаш отговорност за грешките си и как растеш след тях. Имат нужда някой да ги научи на самостоятелност и независимост, как да бъдат родители сами на себе си. Имат нужда от някой, който да им помогне да открият богатствата, които сами носят.

Децата са отражение на атмосферата, в която растат. Ако проявяват враждебност, ако се бунтуват и проявяват непредизвикана агресия, това е различен начин да изразят болката, отчаянието и самотата си. Колкото повече родителите се дистанцират, отричат и неглижират проблема, толкова по-силен е крясъкът на бунта на децата... докато не заглъхне в безнадеждност.

Аз считам за достойни за привилегията родител онези хора, които растат заедно с децата си, които слушат и говорят със сърцата си, които знаейки колко много могат да дадат на децата си, често се оставят да бъдат водени от детската им мъдрост и които винаги и по всякакъв начин карат децата си да преоткриват прекрасното в себе си и другите. Които хранят вярата на децата си в човека и човешкото. Които ги учат да обичат и ценят живота.

"По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов." 
                                                                                     /Синди – 8 години/