Критериите за родителстване могат да бъдат много и
различни, а редът в който ги подреждаме е изводим от нашата собствена система
от ценности. Аз обаче смятам, че най-важният показател за качествата,
отдадеността и обичта на родителя е грижата за щастието на неговото дете. Това
не означава задоволяване на капризите на детето, а вникване в истинските потребности
отвъд тях. Не значи на децата да бъде давана абсолютна свобода, защото за тях
това все още е тежка отговорност, вредна, колкото и прекалените ограничения – децата имат
нужда от граници, съобразени с възрастта им, в която да се движат свободно. Не
означава създаване на нереалистично високо самочувствие у децата, което би ги
направило нарциси и егоцентрици и би ги отдалечило от истината за тях самите и
от възможност за близост с другите, а означава безусловно приемане. Не означава поемане на отговорността вместо децата, а покрепа в усилията им те сами да
намерят път и начин. Кога едно дете е щастливо? Когато усеща сигурност, опора,
приемане, разбиране. Когато чувства, че се е родило от любов и расте сред
любов. Когато към него се отправя посланието чрез думи, действия и поведение,
че то присъства, заслужава, принадлежи, може, че е личност от момента на
зачеването си и неговият глас се чува, че е прието, ценно и достатъчно каквото
е.
Усещанията на децата на
най-точният радар на света – те ще разберат, че зад високите изисквания и болни
амбиции на родителите им стои усещане за собствен провал и празнота, желание да
се окичат с чуждите успехи, защото нямат свои. Ще доловят, че зад игнориращото
отношение на родителите стои неспособност за близост и топлина. Децата знаят,
че зад физическото насилие над тях (дори една единствена плесница!) стои абсолютна личностна немощ и
безсилие на родителите. Децата знаят, че ако родителите им внушават, че няма да
успеят, то е защото самите родители се страхуват от живота и успеха и нямат
вяра в собственото си можене. Защото децата с природната им сетивност
различават истина от привидност, истински качества от тяхната изкривена
компенсация, обич от необич.
Децата имат нужда да усещат
взаимоотношения на уважение, споделеност и близост в микрокосмоса на семейството,
защото каквото са усвоили там, това ще дават един ден навън. Каквото са
получили там, това ще търсят и привличат към себе си навън. Имат нужда от силни (не силови!) и
стойностни образци на поведение, които сами да пожелаят да следват, а не да им
бъдат налагани. Имат нужда не от дистанцията на авторитета, а от близостта на
човека – истинският авторитет се гради на основата на разбиране, доверие и
подкрепа. Децата нямат нужда от непогрешимостта на родителите си – имат нужда
да бъдат научени, че да сбъркаш не е
страшно, важно е как поемаш отговорност за грешките си и как растеш след тях. Имат
нужда някой да ги научи на самостоятелност и независимост, как да бъдат
родители сами на себе си. Имат нужда от някой, който да им помогне да открият
богатствата, които сами носят.
Децата са отражение на
атмосферата, в която растат. Ако проявяват враждебност, ако се бунтуват и
проявяват непредизвикана агресия, това е различен начин да изразят болката,
отчаянието и самотата си. Колкото повече родителите се дистанцират, отричат и
неглижират проблема, толкова по-силен е крясъкът на бунта на децата... докато
не заглъхне в безнадеждност.
Аз считам за достойни за
привилегията родител онези хора, които растат заедно с децата си, които слушат
и говорят със сърцата си, които знаейки колко много могат да дадат на децата
си, често се оставят да бъдат водени от детската им мъдрост и които винаги и по
всякакъв начин карат децата си да преоткриват прекрасното в себе си и другите. Които хранят вярата на децата си в
човека и човешкото. Които ги учат да обичат и ценят живота.
"По време на моя рецитал по
пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора
има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се
усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах.
Това е любов."
/Синди – 8 години/
/Синди – 8 години/
