Всяка наша постъпка е диалог със света, заявка към него и е
резултат от разговор с нас самите. От качеството на връзката ни с нашия Аз и
неговите потребности, от правилната преценка на възможностите, които външната
среда представя за тяхното задоволяване зависи колко присъстващи, значими,
спокойни и хармонични се чувстваме.
Много хора обаче всячески бягат от диалога със себе си – ако
съвсем не знаят кои са и се страхуват от сенките, които могат да открият. Ако
усещат, че истината, която биха срещнали, не е удобна за тях. Ако смътно
долавят, че това означава да се изправят пред чувство за вътрешна празнота и
непълноценност. Защитите, които психиката изгражда пред болката от осъзнаването
на тези дълбоки вътрешни кофликти могат да бъдат безброй. Един начин за
невротично „справяне“ е стремежът на много хора никога да не остават сами със
себе си. Самотата ги ужасява и те винаги търсят чуждата компания, която да ги
отдалечи от осъзнаването на истините, които не искат да преглътнат, от
чувствата, които не искат да преживеят, от идентифицирането на липсите и
неудовлетвореностите, с които не могат да се справят в живота си. Тези хора не
обичат мълчанието и се опитват да го заглушат с безспирен поток от думи.
Некомфортна им е тишината, защото тя ги принуждава да се вслушат във виковете
на собствената си душа – викове за обич, приемане, смисъл и отпускане. А
всъщност единствено когато сме си позволили да се вслушаме в посланието на
тишината, когато се усещаме у дома си в собствената си компания, когато можем
сами да нахраним себе си, когато сред мълчанието сме свалили маските и сме се
срещнали с нашата най-дълбока същност, тогава и единствено тогава можем да
срещнем истински другите. Да общуваме спонтанно, дълбоко и пълноценно. Не само
с главите си, разменяйки факти и мнения, но и със сърцата си, споделяйки
чувства, копнежи и мечти. Думите и жестовете обрисуват нашия вътрешен свят и го
правят разбираем за другите. Наша е отговорността да заявяваме себе си, да
говорим за страховете си, за потребностите си. Наша отговорност е да използваме
думите не като средство за манипулация, не като начин за интелектуализирано,
рафинирано и завоалирано бягство от същината, а като носител и изразител на
нашата дълбока същност, вратата към която думите могат само да открехнат.
Мълчанието също както думите обаче може да бъде двузначно.
Освен като път към себепознанието, мълчанието може да бъде наказание към
другия, затваряне към света, стена, прикриваща нашата неспособност да дадем, да
се свържем и да принадлежим. Като врата, зад която опитваме да скрием бедна
афективност и враждебност към света. Защото когато избираме да останем твърде
дълго в самотата, когато тя надхвърля здравословното затваряне, даващо ни възможност да се свържем
със себе си, тогава тя се превръща в удобното решение, в бягство, в отхвърляне
на себе си и на света, слагащо преграда пред личностовото ни порастване и пълноценното
живеене.
Начинът, по който общуваме с другите, е отражение на начина,
по който построяваме вътрешния си свят – върху основите на искреност, уважение
и осъзнатост или манипулации (словесни и безсловесни), криене и изглеждане. Може би е хубаво понякога да си
задаваме въпроса какво премълчаваме, когато говорим и какво бихме доловили, ако
за миг помълчим.
„Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“
Елиф Шафак
