Изневяра

Можем да осмислим посланието, което изневярата идва да ни предаде, единствено ако погледнем на нея отвъд черно-бялото мислене, отвъд съденето и отвъд окачествяването с етикети „жертва“ и „виновник“. 

Изневярата поставя много неудобни въпроси, които касаят както личностната зрялост на всеки един от партньорите, така и нивото на функциониране на връзката.

Нашата връзка е дом за нас, смисъл, съдържание или само красива фасада, която изневярата заплашва да разруши?

Колко сме способни да близост и интимност във връзката си, какво и колко влагаме в нея и какво и колко получаваме?

Колко сме готови да поемем отговорност за собствени липси, празноти и грешки и колко сме смели да сме добронамерено искрени с другия за неговите?

В какво състояние е усещането ни за нашата собствена женственост/мъжественост и изобщо човешка ценност и имаме ли нужда от чуждо препотвърждаване чрез  ласкателства, завоевания, флиртове и изневери?

Колко можем да пускаме, да се освобождаваме и да слагаме край на изчерпаното в живота си?

Колко вярваме, че заслужаваме да привличаме истински качественото в живота си?

Верността за нас е израз на следване на отвън наложен и санкциониращ всяко отклонение морал или израз на вътрешна убеденост и съзнателен избор на отдаване и посвещаване?

Колко сме способни да даваме на другия, да откликваме емоционално, а не формално на потребностите му, колко сме способни да го чуем, а не да решаваме вместо него? И какво даваме – задушаване, критика, покровителствено отношение, омаловажаване, изисквания и претенции, напътствия или топлота, разбиране, приемане, искреност, свобода?

Нашата връзка е съюз и сътрудничество или надпревара и състезание? И за какво се борим в една връзка – за надмощие, превъзходство, власт или за това да бъдем избирани от другия всеки един ден?

Колко обичаме и се разкриваме и колко играем игри?

Каква е изобщо нашата идея за любовта – взаимност, доверие, лоялност, благодарност или измяна, съмнение, манипулация, криене?

Смелост и честност се изисква, за да да се вгледаме в себе си. Смелост и честност се изисква, за да видим и другия, а не да си го измисляме през собствени проекции, очаквания и изисквания. Психическа сила и осъзнатост се иска, за да не станем жертва на наранено его и горделивост, а да се свържем с истинските си потребности. Защото егото не познава щастието.

Изневярата винаги пренаписва една връзка. От нас зависи как.

Среща

„Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си.“ 
                                                                 Блага Димитрова

                                                                 

Себепознанието лежи в основата на високата самооценка, а тя е условие за личностна осъщественост и високо качество на живот – психоемоционален, социален, духовен. Пътят на срещата със себе си започва от нашата способност и желание за вглеждане навътре в нас и осъзнаване, осмисляне, приемане, интегриране, промeняне.

В основата на обръщането към психотерапия стои потребността от искрен и автентичен отговор на въпроса „Кой съм аз?“. Някои хора реагират с насмешка на подобно питане, считайки, че напълно познават себе си често с претенция за непогрешимост, зад която стои страх от разрушаване на мнимото им равновесие и илюзорна сигурност. Други хора се стъписват пред него и са изключително лаконични и несигурни в отговора си. Проличават безброй съпротиви да говорят от първо лице за себе си, една от които гласи, че е нескромно да се говори за себе си и че другите са в по-добра позиция да дават мнение за личността им.

Въпросът за самоопределянето е ключов, защото е свързан с намирането на нашето място в света – не през преценката, мирогледа и благоволението на някого другиго, а през нашето собствено усещане за лична значимост. Самоопределяне през ценностите, които ние изповядваме. Думите, които ние изричаме. Действията, към които ние пристъпваме. Нагласите, през които сами построяваме света си. Единствено когато сме се срещнали със себе си, знаем кои са нашите граници и ги уважаваме и отстояваме. А уважавайки и пазейки собствените си граници, учим се да уважаваме и тези на останалите. Когато сме се докоснали до истинската си същност, сме способни да общуваме отвъд маски, роли, условности и формалности. Единствено когато сме видели собствената си душа в нейната уязвимост и голота и сме я обикнали, единствено тогава можем да обикнем дълбоко друг. Единствено когато сме се изправили пред собствените си сенчести и тъмни страни, единствено тогава можем да прозрем мотивите зад поведението на другия, да го разобличим с честност, да му помогнем да израсне, да простим. Единствено когато сме се осмелили да се разделим със сигурността на досегашните бетонирани схващания, можем да сме свободни да разпознаем истината, дори и най-вече когато тя не е удобна, онази истина, която е съответна на нашето ниво на зрялост. Единствено когато сме приели напълно себе си, изчезва усещането за застрашеност, тогава можем да приемем директността на другия като обич.

Истинският отговор на въпроса „Кой съм аз“ обаче не идва както мнозина смятат на когнитивно ниво през гласа на главата и нашите мисли. На него можем да отговорим най-вече, вслушвайки се и доверявайки се на сърцето. Защото то най-добре знае дали носим топлота и щедрост или сме с изстинала афективност. Сърцето знае дали сме готови да го направим дом за някой друг в него или егоцентрично се изживяваме като единствен център на абсолютно всичко. Сърцето знае дали харесваме някого заради произход, статус и положение или защото сме опознали съкровения му свят. То знае дали можем да обичаме или обичта за нас е фасада, изгода или изпразнено от смисъл понятие. Защото най-ярко от всичко ни определя и характеризира способността да обичаме и чувстваме или нейната липса.

Пишейки на тази тема, сетих се за един от моите опити да дам отговор на въпроса коя съм и коя не съм в годините на моето обучение в "Инсайт" като път за търсене на моята същност и моето разбиране за човешките взаимоотношения.

Аз не съм онази, която ще ти вмени нейната истина, но не и онази, която ще се отрече от нея, за да не остане сама в света.

Не онази, която ще те отхвърли, защото си по-различна/различен.

Не онази, която ще реши, че знае всичко за теб, преди да те познава.

Аз съм онази, която ще усети болката ти, но не и онази, която ще те остави да се самосъжаляваш.

Онази съм, която разбира обичта между хората като даване, свързване, подем и пречистване, а не като зависимост, манипулация, контрол и обсебване.

Не онази, която изисква, очаква, осъжда, (се) обижда.

Не онази, която ще угоди, за да се хареса.

Не и онази, която ще остане неподвижна от страх да не се препъне.

Не онази, която ще следва сляпо чуждите стъпки от страх да не сбърка.

Онази съм, която ако спре да чувства е изгубена, за която чувството е сила, извор и смисъл.

Онази съм, която няма да спре да вярва, че където има топлина, светлина, откритост и обич, там живее животът.

Кой е вашият отговор? Случила ли се е вашата среща?