Агресията има
две лица – съзидателно и разрушително. Ние носим агресивния
импулс от раждането си, но от правилното му развитие зависи кое от тях ще
проявяваме в живота си. Първото е подчинено на инстинкта към живот (Ерос) –
агресията, проявена като движение напред, промяна, борбеност, творчество, инициативност.
Демоничното лице на агресията е подчинено на инстинкта към смърт (Танатус) и тя
се проявява като насилие, унищожение, злоба, завист, отмъстителност, омраза.
Насилието винаги е признак на слабост – личностна и психическа. Лошите социални
условия и обстановка могат да бъдат само онзи лакмус, на фона на който се
проявава деструктивната страна на агресията, но причините за нея са много по-дълбоки.
В психологията
здравата агресивност се нарича асертивност – способност спокойно, но
категорично да отстояваме нашите права и интереси, без да потъпкваме правата и
интересите на другите. Притежаващият това качество умее да казва „не“, да защитава
границите си, да стои зад позицията си, да поема инициатива, да носи
отговорност. Тъй като в природата нищо не се губи, а само се видоизменя – ако агресията
липсва в здравия си вид (асертивност), тя се проявява като садизъм (изливаме
яростта си върху някой, който няма нищо общо с породения в нас гняв) или
мазохизъм (автоагресия, потискане на изпитвания гняв). Основите на
здравата агресия се полагат още в детството – дават ли родителите пространство
за изява на детето, стимулират ли неговата самостоятелност, право на мнение, дори
когато то е различно от тяхното собствено, уважават ли правото му на избор, укрепват ли вярата му в неговите
способности. Ако го правят, това означава, че отглеждат уверен в своята
стойност и качества човек, можещ да се отстоява и заявява, който няма нужда да
демонстрира физическа сила, защото притежава психическа. Показват ли родителите
на децата си силата на прегръдката и на подадената ръка, а не силата на
плесницата?
Демоничното лице
на агресията е присъщо на смачкания, потиснат, принизен Аз, лишен от усещане за
лична значимост. Тя се компенсира по един безкрайно изкривен и патогенен начин –
чрез опозиционно поведение характеризиращо се с инфантилност, афективна
изостаналост. Това е вид бунтарство, в основата на което стои разрушителност,
отричане на всякакъв авторитет, демонстративно погазване на полезните за
благополучието на едно общество правила. Насилникът вътрешно се чувства много
слаб. Неговата агресия е компенсация на липсващата му способност да се справя в
живота. Неговата сила е силата на юмрука, а не на аргумента. Тъй като
подсъзнателно усеща своята личностна и психологическа немощ, обикновено избира
по-безопасна мишена, спрямо която да насочи агресията си (дете, възрастен,
няколко нападатели срещу една жертва). Един акт на обида, забележка към
насилника може да стане повод за отключване на трайно и дълбоко потискани
чувства на реваншизъм, омраза, враждебност, отмъстителност – повод, който
отключва истинската причина, а именно дълбоко разклатената и деформирана структура
на личността на насилника.
Човек, носещ в
себе си разрушителната агресия, усеща света враждебно настроен, постоянно е нащрек. Отказвайки
да разпознае тази деструктивност у себе си, защото това би причинило психически
дискомфорт у него и би го накарало да поеме отговорност (нещо, което той
отказва да направи), той приписва собствената си враждебност върху средата по
пътя на проекцията.
Актовете на
насилие, отнемане на човешки животи в
най-голяма степен разкриват беледуването на обичта и заедността в днешно време.
Нашето поведение е отражение на вътрешния ни свят – ако той отвътре е пуст,
умъртвен, опразнен от смисъл и стойност, ние ще искаме да унищоваваме и умъртвяваме.
Ние можем да дадем на другия онази любов като качество и количество, която сме
получили като деца. Ако човек е бил ограбен от обич, подкрепа, вяра в него и
неговите възможности, той няма какво да даде на света - може само да се разрушава и да унищожава
другия като реваншизъм към света, който го е лишил от любов. Освен ако не
осъзнае, че има друг начин, друг път и че човек може да започне да развива
способността си за обичане във всяка една минута, във всеки един миг.
Човек е способен
да види и да прозре истински като проблем онова, за което е готов да поеме
отговорност. Стои въпросът какво прави обществото и отделният човек като част
от него. Примирява ли се с несправедливостта и жестокостта зад удобни обяснения
и оправдания – а мълчанието, но най-вече бездействието означава съучастие. Работи
ли за собственото си себепознание – защото осъзнатото „Ние“ започва от осъзнатия „Аз“. Развива ли
собствената си способност да обича – защото насилието се проявява в онази
степен, в която липсва обич.
Разруха, разпад
и унищожение може да има само там, където няма обич.
Няма коментари:
Публикуване на коментар