За маските и хората

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

"Молитва", Атанас Далчев

Маските означават изглеждане, отчуждаване, криене, залъгване. Нуждата от слагане на маски води началото си от неразрешени вътрешни противоречия, неизлекувани психологически травми или регрес в развитието на личността. Най-трудно е да разпознаем собствените си маски. Това е така, защото психиката изгражда защитни механизми пред осъзнаването на собствената ни конфликтност - осъзнаване, което би ни причинило голяма болка. Затова много по-лесно е за нас да идентифицираме маските на другия. Въпреки това в докосването на истинската ни същност е освобождението, осъществяването, което в противен случай би останало само потенциал. Защото всеки човек се ражда свободен и автентичен. Но с течение на времето много хора усещат, че когато са непринудени и естествени, не са удобни, съществува риск да бъдат отхвърлени и непринадлежащи, етикирани като стоящи извън абсурдни норми, изтъкани от предразсъдъци. 

И тогава идват маските като невротичен опит за приспособяване, заплатен с цената на мнимо и само маскирано като живот съществуване. 

Маската на горделивост и високомерие, зад която стои ниско самочувствие. 

Недостъпността и дистанцираността, скриваща страха от близост. 

Недосегаемостта, означаваща страх и неприемане на собствените чувства.

Маската на самодостатъчност - отрицание на потребността на даваме и получаваме любов. 

Жаждата за внимание, зад която стои липса на емоционален и сетивен контакт.

Маската на драмата – повърхностната емоционалност, скриваща изпразнения от дълбочина и съдържание живот. 

Маската на вездесъщия контрол, означаваща неспособност за обичане.

Перфекционизмът - прикрито чувство за малоценност.

Обидчивостта, която изисква, очаква  и смята, че светът винаги и е длъжен.

Непрекъснатата усмивка, зад която често се крие усещане за тъга, пустота или гняв, болка.

Маските са броня, щит – скриват от другите тъгите ни, сълзите ни, паданията ни. Прикриват страха да бъдем изоставени, страха да бъдем отхвърлени, страха от самотата, страха от смъртта, страха от близостта, страха да бъдем видени в нашата беззащитност и безпомощност. Мислим си, че сваляйки маските, ставаме уязвими, без да осъзнаваме, че в тази наша уязвимост е най-голямата ни сила – в изразяването на нашите чувства, в честността ни, в съответността между нашето вътре и нашето навън. Не осъзнаваме, че в това да бъдем себе си, без маски, с открити лица, е най-голямата власт, защото е най-голямата смелост и вяра в себе си. 

Маските могат да се превърнат в част от нашата личност, ако ги носим прекалено дълго. Ако потискаме, изтласкваме и отричаме дълбоката си същност и потребности. И започваме трагично да се разминаваме – и със себе си, и с другите. Защото ще се срещнат маските, а не хората – с техните болки и копнежи. Така се ражда отчуждението. И да, ако свалим маската, рискуваме да бъдем отхвърлени, но свалянето на маските е единственият път на свързване и обичане. И единственият път към състрадателност и емпатия. Само когато сме се докоснали до собствената си болка отвъд маската, можем да разберем страданието на другия отвъд неговата маска, да го заобичаме и да му помогнем да види смисъл в свалянето и.  

За да поискаме да свалим маските, е необходимо да знаем кои сме. Защото тогава можем да бъдем, а не да изглеждаме, имитираме и театралничим. Тогава играта и илюзията отстъпват пред истината, откритостта и близостта. Най-искрен отговор на въпроса кои сме можем да си дадем в миговете на самовглъбяване и усамотение, далеч от крясъците на егото – колко се чувстваме изначално съществени и значими, заслужаващи, способни да даваме обич и да се оставяме да бъдем обичани – защото това наше себеусещане се отразява във всеки наш жест, постъпка, дума, мисъл и целият наш свят се гради върху него.  

Маските само прикриват празнотата, а да я изпълни може само себепознанието, приемането и обичането.