Раздяла

Всяка раздяла е една „малка смърт“. Нещо си отива от нас или ние си тръгваме от него – човек, преживяване, надежди, настояще, превръщащо се в спомен, вещи. Разделяме се дори с части от себе си, които се разминават с новото ни усещане за нас самите и начина ни на възприемане на случващото се в нас и около нас. Но както съзнанието ни, че сме смъртни, ни кара да ценим стойността на всеки дъх живот, така и раздялата е път към откриване и привличане на всичко онова, за което всъщност копнеем. Шанс да осъзнаем дали онова, което искаме, е онова от което всъщност дълбоко имаме потребност.

Различен е дълбокият мотив, заради който хората пристъпват към раздяла – дали осъзнато решение след преоценка на онова, което дават и получават в една връзка, фрустрирани потребности, липса на дълбоко и пълноценно общуване и свързване, неразрешими конфликти, изчерпаност. Или раздялата е средство за привличане на внимание, начин за провокиране на определена ответна реакция (=манипулация), емоционално изнудване, реваншизъм към партньора. Тук проличава различна отправна точка, отвеждаща към различни равнища на човешкото изобщо  – разделяме се, за да нараним/накажем/манипулираме другия или да отстоим нашите чувства, позиция и право на щастие. Други хора не пристъпват към раздяла, защото се боят да не наранят другия. Но всъщност неискреността, лъжата и несъответността между дълбоки чувства и онова, което излиза на повърхността – това наранява. А и евентуалната вина, която биха изпитали, често служи за оправдание за собствена несигурност или липса на смелост да следват и отстояват изборите си. Много често се касае за изпитване на нарцистична вина – тогава се чувстваме свръхотговорни за чуждото щастие и благополучие.

В начина, по който се разделяме, се отразява цялата ни личност – всички наши качества и дефицити. Способни ли сме да говорим искрено, откровено, директно, с доверие, без недоизказаност и завоалираност. Умеем ли да разпознаваме, приемаме и изразяваме нашите чувства, т.е. развита ли е нашата емоционална интелигентност. Отправяме обвинения за неизпълнени изисквания, несбъднати очаквания, несъстояла се промяна в другия и още куп упреци за неговото поведение или заявяваме по недвусмислен, ясен, категоричен начин и с уважение към него начина, по който определено негово действие ни е накарало да се почувстваме, изхождайки от нашите собствени чувства, а не от обвинителното „Ти си такъв“, „Ти (не) направи това или онова“. Така е по-малко вероятно и да предизвикаме отбранителност – в края на краищата това са нашите чувства и те не могат да бъдат оспорени. Белег на личностна сила и доблест е да признаем и нашата отговорност за разпадането на връзката.

Една подобна ситуация проявява наяве в какво състояние е нашата асертивност – т.е умението да бъдем категорични в защита на нашата позиция и интерес, в отстояване на нашите граници. Колко сме способни да отхвърлим всяко взаимоотношение, в което се себереализираме не така както знаем, че заслужаваме. Проличава в какво състояние е нашето себеусещане, самооценка. Ако имаме съзнание за нашата висока стойност, никога не бихме останали във връзка, в която отсъства удовлетворяването на дълбоките ни потребности и личността ни не е уважавана и зачитана.

Разделите разкриват дали сме автономни като личности, или се вкопчваме, зависим, търсим сливане и притежание. Колкото по-проблематична е била връзката, толкова по-драматична е раздялата. Често раздялата не се приема, защото връзката не е била целта, а само едно средство – за пълнене на вътрешна празнота, компенсаторно повишаване на самооценката, търсене на определен имидж, спасение от самотата и източник на утвърждаване.

Начинът, по който се разделяме с другия, разкрива колко сме го обичали всъщност, колко сме успели да видим човека и човешкото в него – в такъв случай се разделяме с уважение, с благодарност за споделените моменти въпреки болката, която раздялата неминуемо носи със себе си. Когато обаче партньорът е изпълнявал функцията на невротична компенсация на наши личностни дефицити и когато раздялата ни отнеме тази своеобразна патерица – тогава сме изпълнени от гняв, разрушителност, ярост, враждебност, омраза.

Всичко в живота е въпрос на избор и на отговорност да го направим. Раздялата ни изправя пред възможността да се заключим и да живеем с всички онези преживявания, принадлежащи на едно отминало време, или да се доверим на себе си и на живота, да осмислим уроците и да ги използваме, когато градим настоящето си – такова, каквото съответства на личността ни.

Израстването има цена – способността да се сбогуваме с всичко онова, което е вече изчерпано или не съответства на нашите ценности, търсения и потребности. Единствено когато се научим да пускаме, тогава можем дълбоко да се свързваме – не на основата на зависимостта, а на свободата.