Хранителни разстройства

За храната, която истински ни засища, и за онази храна, която ни оставя все по-гладни

Основните хранителни разстройства са анорексия нервоза, булимия нервоза и хиперфагия. Симптомът, който ги обединява, е абнормното хранене. Същността на проблема обаче е далеч отвъд храненето. Откриваме го в дълбоки процеси, динамики и механизми, протичащи в психиката на засегнатите, изразяващи вътрешна конфликтност, обърканост, тревожност, деформирани представи и възприятия. Хранителните разстройства са психогенни по своята същност и е редно психотерапията да заеме онова съществено място в лечението им, което винаги и се е полагало. Защото страдащите от хранително разстройство копнеят да бъдат видяни, чути, разбрани отвъд симптома – да намерят пространство да изразят дълбоките си страхове, скритите си копнежи, потиснатите и заровени дълбоко чувства, да намерят удовлетворяване на най-дълбоките си потребности, които напомнят за себе си, но по болен и изопачен начин – чрез нарушеното хранене като симптом.

Нашето отношение към храната изразява отношението ни към самите нас, другите, живота и света. Когато връзката ни с нашите собствени потребности е прекъсната, когато сами не се познаваме, когато взаимоотношенията ни с другите преминават по оста на зависимости, вкопчване, контролиране, обсебване, емоционално изнудване, пасивна агресивност, стремеж към превъзходство и още много други дисфункционалности, когато себепровалящите ни избори са естествено следствие от омраза към живота и света - тогава много често храната се явява онзи фон, на който се прожектира нашето страдание. Тя става средство за компенсация на липсващото усещане за емоционална и екзистенциална ситост и цялостност.

Храната се е превърнала в наше упование, пристан, спасение, бягство, утеха, успокоение, наказание. Храната много често погрешно бива натоварена с функцията да бъде онзи Друг, който ще ни приеме, когато се чувстваме отхвърлени. Който ще ни успокои, когато сме тревожни. Който ще откликне, когато се чувстваме несвързани и изолирани. Който ще бъде там до нас, когато се чувстваме самотни. Който ще ни даде опора, когато сами се чувстваме безсилни. Който ще ни обича, когато сами не се обичаме. Храната е най-достъпният псевдозаместител на контакт, свързаност, любов в живота ни, защото храната не изоставя, не критикува, не отхвърля, нищо не иска в замяна, не пренебрегва. Във връзката с храната няма риск да бъдем наранени и да преживеем болка. Но ако храната е единственият източник на удоволствие и радост в живота ни, със сигурност в живота ни няма израстване, няма и живот в дълбокия смисъл на тази дума, защото той се случва там където има промяна, задвижване към света, даване и вземане, разкриване и откриване, създаване. Животът и обичта се случват там, където няма зависимост (хранителна, всякаква).

Злоупотребата с храната и ситостта, която тя носи, се е превърнала в много случаи в невротично бягство от осъзнаване на празнота и пустота в живота ни, в начин за отдалечаване от поемането на истинска отговорност за нашето щастие. Нещастието и неудовлетвореността се материализират на телесно ниво – когато или се отказваме от храната като животоподдържаща субстанция, или когато сме алчни за нея и прекаляваме с нея. Душата обаче е твърде прозорлива, за да бъде залъгвана, и настоява през симптома за онази ситост, идваща през дълбокото общуване, сетивния контакт, топлотата, искреността, откриването. Душата ни призовава да се разделим с егоцентризма си, горделивостта си, инатливостта си, инфантилността си. Да видим истината. Призовава ни да започнем да говорим – за болката, за радостта, за тъгата, за вълнението, за щастието. И да започнем да се движим към онова, за което копнеем. Да започнем да поемаме отговорност, защото тя бележи прехода от детството към зрелостта. Да започнем ние да (си) даваме онова, което до този момент сме изисквали. Да изградим свързаност там, където е имало отчуждение.

Когато се тъпчем, кой зов на същността ни заглушаваме? А когато гладуваме, какво послание отправяме към себе си и другите? Възможно ли е отчаяният опит за контрол върху порции, калории да компенсира и замества липсваща овладяност на емоционалнопсигичния ни живот? Робуваме ли на клишето, че „любовта минава през стомаха“ или умеем да даваме и получаваме от другата храна – приемане, споделеност, близост, дълбок интерес, емпатия? Успяват ли майките заедно с майчиното мляко да предадат на децата си по-важната храна – любов към живота и света чрез собствената им грижа, приемане и обичане?

Храната е само повод за размисъл, за разговор, за промяна, за пренареждане на вътрешнопсихичния живот, а истинското лекуване на телесно, емоционално и личностово ниво се случва, когато разпознаем, признаем и нахраним глада освен на тялото ни и на душата ни.