Обичаме, когато...

Обичаме, когато развиваме непрестанно нашата осъзнатост, емоционална интелигентност и личностна сила. Не когато обвиняваме другия, света, живота за нашето нещастие и самотност.

Обичаме, когато сме способни да разпознаваме и да живеем съобразно истините в собствения ни вътрешен свят, както и в света извън нас. Не когато съществуваме в самозалъгване и удобни илюзии.

Обичаме, когато с другия ни свързват нашите личностни качества и желание да растем. Не страховете ни.

Обичаме, когато обичаме човека. Не идеята за него.

Обичаме, когато знаем, че чувствителността е най-висшата изява на човечност в нас. Не когато се обезчувствяваме.

Обичаме, когато сме достатъчно смели, за да бъдем уязвими в своята откритост. Не когато играем.

Обичаме, когато сърцето ни е изпълнено с щедрост, благородство и топлота. Не със себичност, завист и емоционален студ.

Обичаме, когато сме цялостни, богати и пълноценни личности. Не половинки, които обичат половинчато.

Обичаме, когато се срещаме с другия през собствената ни автентичност и естественост. Не през маски, лъжи и манипулации.

Обичаме, когато сме честни. Не когато се крием.

Обичаме, когато сме отдадени. Не когато се дистанцираме.

Обичаме, когато сме прями. Не когато говорим през намеци, гримаси и изнудващо мълчание.

Обичаме, когато знаем кои сме, как да отстояваме нашите граници и как да казваме „не“. Не когато се сливаме, вкопчваме и зависим.

Обичаме, когато изразяваме гласно и по асертивен начин онова, което ни наранява и отхвърляме в поведението на другия. Не когато преглъщаме гнева си, който се трупа в нас и излиза след време по садистичен и реваншистки начин.

Обичаме, когато уважаваме своята и чуждата свобода. Не когато контролираме, задушаваме и притежаваме.

Обичаме, когато сме способни да съ-творяваме, съ-граждаме, съ-преживяваме. Не когато се защитаваме от близостта и заедността.

Обичаме, когато позволяваме на болката да ни научи и развие. Не когато я отричаме и заглушаваме гласа й с алкохол, наркотици и евтини развлечения.

Обичаме, когато се вслушваме, вглеждаме, осмисляме, пренареждаме. Не когато затваряме очите си и сърцата си за уроците на живота и възпроизвеждаме многократно в ината си себепровалящи ни избори.

Обичаме, когато  следваме потребностите на душата ни. Не капризите на егото ни.

Обичаме, когато разширяваме Аз-а си за другостта на другия. Не когато упорстваме в егоцентризма си.

Не когато твърдим, претендираме, декларираме, че обичаме, а когато чувстваме обич, изразяваме обич, превръщаме обичта в градивна тъкан на нашите избори, връзки, живот – тогава наистина обичаме. Когато далеч от суета, показност и каквато и да е нужда от демонстрация тихо и дълбоко празнуваме живота и своята свързаност със себе си и другите – тогава истински обичаме.