За психотерапията с много любов

Какво представлява психотерапията? Кога човек прави крачката към нея? Какво дава тя, на какво учи? Променя ли тя човека или го кара да открие себе си? – много въпроси, които човек си задава във връзка с психотерапията. Да напиша този пост ме провокира отношението на някои хора към психотерапията  като към едно от онези неща, които трябва да бъдат скрити, за които се чувстваме най-комфортно  да мълчим. Все още стъпката към психотерапия у нас се възприема като нещо срамно, а на психотерапевтите се гледа с недоверие. Именно неясната представа за това, какво точно представлява психотерапията, ражда това предразсъдъчно мислене. Когато хората не разбират нещо, те са склонни да го отрекат, осъдят, заклеймят.

Психотерапия означава лекуване на душата (гр. психе – душа). Душата е най-фината, най-съкровената, най-ранимата, най-мъдрата част от нас. Душата  отразява нашия вътрешен живот – богат, пълнокръвен, вълнуващ или изсушен, застоял, изстинал, безчувствен. В душата се оглежда нашата представа за добро и зло – дали живеем живота си през любовта или омразата, дали нашите постъпки и действия са продължение на нашите вярвания или сме надянали маската на псевдодобродетелта. В душата живее нашата осмисленост – онази нишка, която свързва по невидим и неуловим начин всички наши мисли, чувства, действия и придава значимост на дните ни. Има ли я нашата осмисленост, усещаме ли я, грижим ли се за нея всеки един нов ден? Душата е олицетворение на нашата свързаност - с нас самите, другите и света. Как се преживяваме – цялостни, хармонични, щастливи или лутащи се, объркани, откъснати, част от света или чувството за единство все ни убягва и е недостижимо? Тържеството на душата или нейното страдание са знаци дали ние следваме повелите на своята собствена истина или пък сме в конфликт с нея, заобикаляме, омаловажаме, заглушаваме нейния зов.

Кога усещаме, че имаме нужда от психотерапия – когато блестим с външни успехи, печелим похвали от околните, но усещаме горчивина в себе си, имаме дълбокото усещане, че сме загубили нещо по-значимо и важно. Kогато оставяме някой друг да определя кои сме и какви сме, да отрежда нашето място в света, да прави нашите избори и в крайна сметка да живее нашия живот. Kогато имаме нужда да се доверим на някого, да го прегърнем, да кажем „извинявай“, да го помолим за помощ, да му кажем „обичам те“, но издигаме бариера, стена между нас и другите. Kогато избираме да изглеждаме, да поддържаме статус и да слагаме маска на неуязвимост пред това да се разкриваме, да обичаме и да се оставяме да бъдем обичани. Когато все бързаме, надбягваме се с времето, а удоволствието и радостта от живота все ни се изплъзват и са в "бъдеще" време. Когато се пазим от чувствата и се страхуваме да не бъдем наранени, когато внимаваме да не би да изглеждаме слаби в очите на другите, пазейки се всъщност от самия живот. Когато изискваме от другите, контролираме ги, задушаваме и тях, и живота. Когато поради страх от самота се оставяме да бъдем зависими от другите. Когато избираме позицията на страдалци, жертви, обидени на другите и живота. Когато не приемаме, не харесваме, не одобряваме и не обичаме себе си, дори сме жестоки в своята самокритичност. Когато жадуваме да даваме и получаваме любов, а усещаме вътрешна празнота и безсмислие.

Не, психотерапията не е нещо срамно и недостойно. Защото психотерапията е за смелите, за търсещите, за психически силните и душевно богатите хора. За онези, които имат вътрешната интуиция, че със срещата със себе си и себеопознаването започва живеенето, за хората с вкус към истината, дълбочината, красивото и светлото в света.

Иска ми се психотерапията да заеме в съзнанието на хората мястото, което наистина заслужава – редом с всички неща, които имат истинска ценност – ценност, която не може да се докосне, понякога не може и да се опише, а се преживява. Ако говоря с метафори, за мен психотерапията е път – не е от онези пътища, които лесно се извървяват, но е от онези, които отвеждат до най-красивите места и най-широките простори онези, които му се посвещават със сърце и душа. Психотерапията е и дом, скътал в себе си всичко най-ценно за човека – доверие, обич, приемане, честност, уважение, взаимност. Но преди всичко за мен психотерапията е училище  - училище за порастване, за узряване, за живеене.