За маските и хората

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

"Молитва", Атанас Далчев

Маските означават изглеждане, отчуждаване, криене, залъгване. Нуждата от слагане на маски води началото си от неразрешени вътрешни противоречия, неизлекувани психологически травми или регрес в развитието на личността. Най-трудно е да разпознаем собствените си маски. Това е така, защото психиката изгражда защитни механизми пред осъзнаването на собствената ни конфликтност - осъзнаване, което би ни причинило голяма болка. Затова много по-лесно е за нас да идентифицираме маските на другия. Въпреки това в докосването на истинската ни същност е освобождението, осъществяването, което в противен случай би останало само потенциал. Защото всеки човек се ражда свободен и автентичен. Но с течение на времето много хора усещат, че когато са непринудени и естествени, не са удобни, съществува риск да бъдат отхвърлени и непринадлежащи, етикирани като стоящи извън абсурдни норми, изтъкани от предразсъдъци. 

И тогава идват маските като невротичен опит за приспособяване, заплатен с цената на мнимо и само маскирано като живот съществуване. 

Маската на горделивост и високомерие, зад която стои ниско самочувствие. 

Недостъпността и дистанцираността, скриваща страха от близост. 

Недосегаемостта, означаваща страх и неприемане на собствените чувства.

Маската на самодостатъчност - отрицание на потребността на даваме и получаваме любов. 

Жаждата за внимание, зад която стои липса на емоционален и сетивен контакт.

Маската на драмата – повърхностната емоционалност, скриваща изпразнения от дълбочина и съдържание живот. 

Маската на вездесъщия контрол, означаваща неспособност за обичане.

Перфекционизмът - прикрито чувство за малоценност.

Обидчивостта, която изисква, очаква  и смята, че светът винаги и е длъжен.

Непрекъснатата усмивка, зад която често се крие усещане за тъга, пустота или гняв, болка.

Маските са броня, щит – скриват от другите тъгите ни, сълзите ни, паданията ни. Прикриват страха да бъдем изоставени, страха да бъдем отхвърлени, страха от самотата, страха от смъртта, страха от близостта, страха да бъдем видени в нашата беззащитност и безпомощност. Мислим си, че сваляйки маските, ставаме уязвими, без да осъзнаваме, че в тази наша уязвимост е най-голямата ни сила – в изразяването на нашите чувства, в честността ни, в съответността между нашето вътре и нашето навън. Не осъзнаваме, че в това да бъдем себе си, без маски, с открити лица, е най-голямата власт, защото е най-голямата смелост и вяра в себе си. 

Маските могат да се превърнат в част от нашата личност, ако ги носим прекалено дълго. Ако потискаме, изтласкваме и отричаме дълбоката си същност и потребности. И започваме трагично да се разминаваме – и със себе си, и с другите. Защото ще се срещнат маските, а не хората – с техните болки и копнежи. Така се ражда отчуждението. И да, ако свалим маската, рискуваме да бъдем отхвърлени, но свалянето на маските е единственият път на свързване и обичане. И единственият път към състрадателност и емпатия. Само когато сме се докоснали до собствената си болка отвъд маската, можем да разберем страданието на другия отвъд неговата маска, да го заобичаме и да му помогнем да види смисъл в свалянето и.  

За да поискаме да свалим маските, е необходимо да знаем кои сме. Защото тогава можем да бъдем, а не да изглеждаме, имитираме и театралничим. Тогава играта и илюзията отстъпват пред истината, откритостта и близостта. Най-искрен отговор на въпроса кои сме можем да си дадем в миговете на самовглъбяване и усамотение, далеч от крясъците на егото – колко се чувстваме изначално съществени и значими, заслужаващи, способни да даваме обич и да се оставяме да бъдем обичани – защото това наше себеусещане се отразява във всеки наш жест, постъпка, дума, мисъл и целият наш свят се гради върху него.  

Маските само прикриват празнотата, а да я изпълни може само себепознанието, приемането и обичането.

Насилието като симптом на липсващата обич

Агресията има две лица – съзидателно и разрушително. Ние носим агресивния импулс от раждането си, но от правилното му развитие зависи кое от тях ще проявяваме в живота си. Първото е подчинено на инстинкта към живот (Ерос) – агресията, проявена като движение напред, промяна,  борбеност, творчество, инициативност. Демоничното лице на агресията е подчинено на инстинкта към смърт (Танатус) и тя се проявява като насилие, унищожение, злоба, завист, отмъстителност, омраза. Насилието винаги е признак на слабост – личностна и психическа. Лошите социални условия и обстановка могат да бъдат само онзи лакмус, на фона на който се проявава деструктивната страна на агресията, но причините за нея са много по-дълбоки.

В психологията здравата агресивност се нарича асертивност – способност спокойно, но категорично да отстояваме нашите права и интереси, без да потъпкваме правата и интересите на другите. Притежаващият това качество умее да казва „не“, да защитава границите си, да стои зад позицията си, да поема инициатива, да носи отговорност. Тъй като в природата нищо не се губи, а само се видоизменя – ако агресията липсва в здравия си вид (асертивност), тя се проявява като садизъм (изливаме яростта си върху някой, който няма нищо общо с породения в нас гняв) или мазохизъм (автоагресия, потискане на изпитвания гняв). Основите на здравата агресия се полагат още в детството – дават ли родителите пространство за изява на детето, стимулират ли неговата самостоятелност, право на мнение, дори когато то е различно от тяхното собствено, уважават ли правото му на избор, укрепват ли вярата му в неговите способности. Ако го правят, това означава, че отглеждат уверен в своята стойност и качества човек, можещ да се отстоява и заявява, който няма нужда да демонстрира физическа сила, защото притежава психическа. Показват ли родителите на децата си силата на прегръдката и на подадената ръка, а не силата на плесницата?

Демоничното лице на агресията е присъщо на смачкания, потиснат, принизен Аз, лишен от усещане за лична значимост. Тя се компенсира по един безкрайно изкривен и патогенен начин – чрез опозиционно поведение характеризиращо се с инфантилност, афективна изостаналост. Това е вид бунтарство, в основата на което стои разрушителност, отричане на всякакъв авторитет, демонстративно погазване на полезните за благополучието на едно общество правила. Насилникът вътрешно се чувства много слаб. Неговата агресия е компенсация на липсващата му способност да се справя в живота. Неговата сила е силата на юмрука, а не на аргумента. Тъй като подсъзнателно усеща своята личностна и психологическа немощ, обикновено избира по-безопасна мишена, спрямо която да насочи агресията си (дете, възрастен, няколко нападатели срещу една жертва). Един акт на обида, забележка към насилника може да стане повод за отключване на трайно и дълбоко потискани чувства на реваншизъм, омраза, враждебност, отмъстителност – повод, който отключва истинската причина, а именно дълбоко разклатената и деформирана структура на личността на насилника.

Човек, носещ в себе си разрушителната агресия, усеща света  враждебно настроен, постоянно е нащрек. Отказвайки да разпознае тази деструктивност у себе си, защото това би причинило психически дискомфорт у него и би го накарало да поеме отговорност (нещо, което той отказва да направи), той приписва собствената си враждебност върху средата по пътя на проекцията.

Актовете на насилие, отнемане на човешки животи  в най-голяма степен разкриват беледуването на обичта и заедността в днешно време. Нашето поведение е отражение на вътрешния ни свят – ако той отвътре е пуст, умъртвен, опразнен от смисъл и стойност, ние ще искаме да унищоваваме и умъртвяваме. Ние можем да дадем на другия онази любов като качество и количество, която сме получили като деца. Ако човек е бил ограбен от обич, подкрепа, вяра в него и неговите възможности, той няма какво да даде на света  - може само да се разрушава и да унищожава другия като реваншизъм към света, който го е лишил от любов. Освен ако не осъзнае, че има друг начин, друг път и че човек може да започне да развива способността си за обичане във всяка една минута, във всеки един миг.

Човек е способен да види и да прозре истински като проблем онова, за което е готов да поеме отговорност. Стои въпросът какво прави обществото и отделният човек като част от него. Примирява ли се с несправедливостта и жестокостта зад удобни обяснения и оправдания – а мълчанието, но най-вече бездействието означава съучастие. Работи ли за собственото си себепознание – защото осъзнатото „Ние“ започва от осъзнатия „Аз“. Развива ли собствената си способност да обича – защото насилието се проявява в онази степен, в която липсва обич.

Разруха, разпад и унищожение може да има само там, където няма обич. 

Раздяла

Всяка раздяла е една „малка смърт“. Нещо си отива от нас или ние си тръгваме от него – човек, преживяване, надежди, настояще, превръщащо се в спомен, вещи. Разделяме се дори с части от себе си, които се разминават с новото ни усещане за нас самите и начина ни на възприемане на случващото се в нас и около нас. Но както съзнанието ни, че сме смъртни, ни кара да ценим стойността на всеки дъх живот, така и раздялата е път към откриване и привличане на всичко онова, за което всъщност копнеем. Шанс да осъзнаем дали онова, което искаме, е онова от което всъщност дълбоко имаме потребност.

Различен е дълбокият мотив, заради който хората пристъпват към раздяла – дали осъзнато решение след преоценка на онова, което дават и получават в една връзка, фрустрирани потребности, липса на дълбоко и пълноценно общуване и свързване, неразрешими конфликти, изчерпаност. Или раздялата е средство за привличане на внимание, начин за провокиране на определена ответна реакция (=манипулация), емоционално изнудване, реваншизъм към партньора. Тук проличава различна отправна точка, отвеждаща към различни равнища на човешкото изобщо  – разделяме се, за да нараним/накажем/манипулираме другия или да отстоим нашите чувства, позиция и право на щастие. Други хора не пристъпват към раздяла, защото се боят да не наранят другия. Но всъщност неискреността, лъжата и несъответността между дълбоки чувства и онова, което излиза на повърхността – това наранява. А и евентуалната вина, която биха изпитали, често служи за оправдание за собствена несигурност или липса на смелост да следват и отстояват изборите си. Много често се касае за изпитване на нарцистична вина – тогава се чувстваме свръхотговорни за чуждото щастие и благополучие.

В начина, по който се разделяме, се отразява цялата ни личност – всички наши качества и дефицити. Способни ли сме да говорим искрено, откровено, директно, с доверие, без недоизказаност и завоалираност. Умеем ли да разпознаваме, приемаме и изразяваме нашите чувства, т.е. развита ли е нашата емоционална интелигентност. Отправяме обвинения за неизпълнени изисквания, несбъднати очаквания, несъстояла се промяна в другия и още куп упреци за неговото поведение или заявяваме по недвусмислен, ясен, категоричен начин и с уважение към него начина, по който определено негово действие ни е накарало да се почувстваме, изхождайки от нашите собствени чувства, а не от обвинителното „Ти си такъв“, „Ти (не) направи това или онова“. Така е по-малко вероятно и да предизвикаме отбранителност – в края на краищата това са нашите чувства и те не могат да бъдат оспорени. Белег на личностна сила и доблест е да признаем и нашата отговорност за разпадането на връзката.

Една подобна ситуация проявява наяве в какво състояние е нашата асертивност – т.е умението да бъдем категорични в защита на нашата позиция и интерес, в отстояване на нашите граници. Колко сме способни да отхвърлим всяко взаимоотношение, в което се себереализираме не така както знаем, че заслужаваме. Проличава в какво състояние е нашето себеусещане, самооценка. Ако имаме съзнание за нашата висока стойност, никога не бихме останали във връзка, в която отсъства удовлетворяването на дълбоките ни потребности и личността ни не е уважавана и зачитана.

Разделите разкриват дали сме автономни като личности, или се вкопчваме, зависим, търсим сливане и притежание. Колкото по-проблематична е била връзката, толкова по-драматична е раздялата. Често раздялата не се приема, защото връзката не е била целта, а само едно средство – за пълнене на вътрешна празнота, компенсаторно повишаване на самооценката, търсене на определен имидж, спасение от самотата и източник на утвърждаване.

Начинът, по който се разделяме с другия, разкрива колко сме го обичали всъщност, колко сме успели да видим човека и човешкото в него – в такъв случай се разделяме с уважение, с благодарност за споделените моменти въпреки болката, която раздялата неминуемо носи със себе си. Когато обаче партньорът е изпълнявал функцията на невротична компенсация на наши личностни дефицити и когато раздялата ни отнеме тази своеобразна патерица – тогава сме изпълнени от гняв, разрушителност, ярост, враждебност, омраза.

Всичко в живота е въпрос на избор и на отговорност да го направим. Раздялата ни изправя пред възможността да се заключим и да живеем с всички онези преживявания, принадлежащи на едно отминало време, или да се доверим на себе си и на живота, да осмислим уроците и да ги използваме, когато градим настоящето си – такова, каквото съответства на личността ни.

Израстването има цена – способността да се сбогуваме с всичко онова, което е вече изчерпано или не съответства на нашите ценности, търсения и потребности. Единствено когато се научим да пускаме, тогава можем дълбоко да се свързваме – не на основата на зависимостта, а на свободата.

Близост

Много хора не знаят и не чувстват какво е близостта. Мислят, че са близки с някого, а всъщност го задушават с обгрижването си – близостта е обратното на покровителството, подценяването на качествата и способностите на другия и обсебващия контрол. Смятат, че да си близък с някого, означава да не можеш да живееш без него. Защото бъркат близостта с нужда – нуждата от запълване на собствени дефицити през и чрез другия във взаимоотношения, в които другият е инструмент и средство за постигане на липсващата собствена цялостност. А близост съществува само между цялостни индивиди, за които оставането заедно е избор, а не необходимост. Мислят, че са близки с някого, когато получават цялото му внимание, време и грижи. А близостта няма нищо общо с притежанието, ревността и зависимостта. Близост означава способност за пускане, широта на сърцето и вътрешна независимост. Смятат, че еднаквите мнения и интереси сближават хората, а всъщност близки ни прави осъзнаването, че дълбоко в себе си всички носим едни и същи потребности, всички копнеем да бъдем обичани и приети.

Близостта е пристъпване към другия, искрен и дълбок интерес към него. Близост е нашето разкриване, но не на факти и мнения, а на чувства, светоусещане и дълбока нагласа към света и живота. Близост значи нашето даване, топлина, уязвимост, голота. Когато се оставяме да бъдем развълнувани и очаровани и когато ни носи радост ние да вълнуваме и очароваме. Близост значи първично доверие към другия и отдаденост. Сближаване с думи, приятелски жестове, милувка, поглед, ласка, но най-вече с прегръдка на душите. 

Близостта се случва между хора, които едновременно са способни да допуснат до себе си, разкривайки се, така и да се задвижат към другия с жив интерес към неговата личност, давайки му. Хора, които са честни един към друг и дават спонтанен израз на онова, което мислят и чувстват. Които не се страхуват от трудностите и страданието, защото знаят, че където има болка и преодоляване, там има израстване. А близостта е невъзможна без висок ръст на личността.  Постигат близост онези хора, които са готови във взаимоотношенията си да преработват своите сенчести страни, оттегляйки проекции и интроекти. Хора, постигнали яснота кои са, мир и хармония в оставането сами със себе си. Единствено тогава връзката с другия не е зависимост, вкопчване и употреба, а споделено щастие и израз на вътрешна свобода. Без вътрешна свобода не може да има близост. А там където няма близост, не може да има и обич. Осъзнаването на смисъла и значението на близостта в живота ни ни помага да преодоляваме страховете си, а всеки превъзмогнат страх ни прави по-близки със себе си и другите.

Ако не постигнем близост със себе си и с другите рискуваме да пропилеем живота си в поддържане на многобройни и кухи познанства – компенсация на липсващата дълбочина в отношенията с важните за нас хора. Да скачаме в безкраен низ от любовни връзки – невротичен начин да запълним пропаст от емоционален глад и пустота. Рискуваме да се надговаряме, надпреварваме и надлъгваме – бягство от най-важната близост - близостта със себе си.

Изневяра

Можем да осмислим посланието, което изневярата идва да ни предаде, единствено ако погледнем на нея отвъд черно-бялото мислене, отвъд съденето и отвъд окачествяването с етикети „жертва“ и „виновник“. 

Изневярата поставя много неудобни въпроси, които касаят както личностната зрялост на всеки един от партньорите, така и нивото на функциониране на връзката.

Нашата връзка е дом за нас, смисъл, съдържание или само красива фасада, която изневярата заплашва да разруши?

Колко сме способни да близост и интимност във връзката си, какво и колко влагаме в нея и какво и колко получаваме?

Колко сме готови да поемем отговорност за собствени липси, празноти и грешки и колко сме смели да сме добронамерено искрени с другия за неговите?

В какво състояние е усещането ни за нашата собствена женственост/мъжественост и изобщо човешка ценност и имаме ли нужда от чуждо препотвърждаване чрез  ласкателства, завоевания, флиртове и изневери?

Колко можем да пускаме, да се освобождаваме и да слагаме край на изчерпаното в живота си?

Колко вярваме, че заслужаваме да привличаме истински качественото в живота си?

Верността за нас е израз на следване на отвън наложен и санкциониращ всяко отклонение морал или израз на вътрешна убеденост и съзнателен избор на отдаване и посвещаване?

Колко сме способни да даваме на другия, да откликваме емоционално, а не формално на потребностите му, колко сме способни да го чуем, а не да решаваме вместо него? И какво даваме – задушаване, критика, покровителствено отношение, омаловажаване, изисквания и претенции, напътствия или топлота, разбиране, приемане, искреност, свобода?

Нашата връзка е съюз и сътрудничество или надпревара и състезание? И за какво се борим в една връзка – за надмощие, превъзходство, власт или за това да бъдем избирани от другия всеки един ден?

Колко обичаме и се разкриваме и колко играем игри?

Каква е изобщо нашата идея за любовта – взаимност, доверие, лоялност, благодарност или измяна, съмнение, манипулация, криене?

Смелост и честност се изисква, за да да се вгледаме в себе си. Смелост и честност се изисква, за да видим и другия, а не да си го измисляме през собствени проекции, очаквания и изисквания. Психическа сила и осъзнатост се иска, за да не станем жертва на наранено его и горделивост, а да се свържем с истинските си потребности. Защото егото не познава щастието.

Изневярата винаги пренаписва една връзка. От нас зависи как.